Сънува.
III
Всичко започна на следващия ден. Или на по-следващия. Но не защото Максим беше пристигнал предната вечер. Напълно сигурен ориентир. Единственият, защото дните минаваха, минаваха все едни и същи, и нямаше за какво да се уловиш. И календарът не би помогнал. Ермантие се чувствуваше като изгубен в някаква безкрайна тъмна неделя. Във всеки случай Максим бе пристигнал предната вечер и първата му дума бе неволна жестокост.
— Видът ти не е много блестящ, старче! Думата „старче“ бе наранила Ермантие. Максим бе по-малък от него само четири години. Но той винаги го бе смятал за хлапе. Беше му кръстник. А ето че при първия удобен случай Максим заявяваше своята независимост, дори възприемаше някакъв покровителствен тон. Ермантие би трябвало да реагира. Ала си бе замълчал и се бе оттеглил рано в стаята си недоволен, нервен, леко разтревожен. Останал бе дълго до прозореца, заслушан в първите щурци. Долу Кристиан и Максим бъбреха, снишили глас, за да не го безпокоят. Сетне и те си бяха легнали. По-късно бе чул стъпки в градината и Клеман бе въздъхнал доволно:
— Колко красива лунна нощ!
Как думите, най-обикновените делнични думи, могат да причиняват такава болка? Ермантие се бе съблякъл и се бе хвърлил на леглото, забил нос в стената, за да не мисли повече за луната, която сигурно очертаваше голям син диагонал през стаята. Спа малко, нащрек за всеки шум, дебнещ часовете по камбанарията на селската църква. Те се отронваха един по един в далечината дълго, много дълго, все по-неуловими, докато се стопят напълно. Не бе забелязвал колко музикален е тембърът на камбаните. А и щурците изглеждаха по-многобройни. Нощта беше пълна с тяхното крехко, несекващо скрибуцане. Ермантие се въртеше в леглото. Горещо му беше. Искаше да е в Лион. Но не успяваше да разбере защо. Толкова по-добре му беше тук. Но именно — прекалено добре. Или не, сезонът беше прекалено хубав. Нали беше купил тази вила във Вандея точно заради приликата с климата в Лион: ръмещи утрини, сиви вечери, влажен вятър, подгонил мъглите. Слънцето го смущаваше и изморяваше. А то беше тук още от сутринта, бръмчаща от насекоми. Бяха Принудени да затварят капаците, но го чувстваха около стените. Дървените подове пукаха, дрехите полепваха по тялото, а водата имаше вкус на блато. Ермантие най-сериозно мислеше да се върне в Лион. Сигурно и там щеше да му бъде толкова горещо, но близо до своя завод щеше да забрави всекидневния празник на светлината, който започваше да стяга сърцето му.
Заспа.
На следващия ден не пожела да сложи фланеления си костюм, беше прекалено изискан, панталонът с грижливо огладен ръб започваше да го дразни. Той потърси в гардероба своя, както го наричаше, емигрантски костюм, вехти раздърпани гащи и безформено сако. Чувствуваше се добре в тези дрипи и се смееше, когато Кристиан му казваше: „Щом толкова искаш да се дегизираш, минавай през входа за прислугата.“ Първо помисли, че е сбъркал нещо: панталонът не се задържаше на корема му, а сакото увисна халтаво около него. Бръкна в джобовете и веднага напипа стария си рибарски нож, сиджимките, всевъзможните дреболии, които разнасяше със себе си през ваканцията. Ами тогава?… Значи толкова беше отслабнал! Колко беше смъкнал? Пет, шест килограма? Можеше почти да пъхне юмрука си между кръста си и колана на панталона.
— Не е възможно! Откачам!
И неволно заопипва ребрата, хълбоците си за изхвръкнали кости. Ако се беше стопил още в Лион, как не е… Но двата сиви костюма бяха ушити по поръчка през юни, докато беше още в клиниката. Сега си спомни шушуканията между Кристиан и Юбер, недомлъвките на Блеш, щом го бе запитал онази сутрин, присторения тон на Максим, възкликнал: „Добре се справяш след такава тежка травма!“ Божичко, Лотие трябва да ги е предупредил: „И значи оптимистично… В никакъв случай да не се досети…“ Та толкова ли беше сериозно? При това апетит не му липсваше. Никакъв световъртеж, никаква слабост. Може би само когато му се струваше, че нещо ей сега ще изскочи и ще се хвърли върху него. Но не е ли това нормално последствие от ослепяването?