— Максим!
Викаше с пълно гърло и някакъв издайнически страх се прокрадваше в гласа му.
— Максим, чуваш ли?
Тътрене на чехли в коридора, после Максим отвори вратата.
— Как си, старче? Какво ти става?
— Максим, кажи ми веднага истината. Свършено ли е с мен, да или не?… Не се колебай. Не обмисляй. Хайде, говори!
Максим избухна в смях и Ермантие, приведен напред и прибрал с ръка вехтата си оръфана зееща дреха, се мъчеше да разгадае този смях, да претегли доколко беше искрен и неподправен. Максим се смееше, за да печели време. И отново щеше да излъже милостиво.
— Свършено ли? Що за идея!
— Ами това — крясна Ермантие. — Това? Той теглеше дрехата си, загръщаше я като двуредно пардесю и усещаше, че устните му треперят от гняв, срам и безсилие.
— Е, какво толкова — отвърна Максим. — Малко си отслабнал.
— Малко ли!
— О, не драматизирай. Ще си дойдеш на мярката.
Ермантие протегна ръка, за да улови брат си, но срещна само празното и сви пестник.
— Максим… бъди искрен! Какво си мислиш, че не чувам вашите шушукания… че не разбирам мълчанията ви, а! Има нещо. Криете нещо от мен… нещо, което никой няма смелост да признае. Толкова ли е чудовищно туй нещо!… Та аз имам право да зная в края на краищата!
— Но нали ти казвам, че ти няма нищо, дявол го взел! И ако по-малко се тровеше с твоите заводи, лампи и всичките му там глупости, вече да си напълно в ред. Ама не, ти си по-специален! Ако беше Господ, да си измислил специална работа за неделя. И каква е сега тази нова история, дето ми разказа Кристиан? Искал си да се връщаш в края на месеца? Не можеш ли да си останеш спокойничко тук?
Ермантие седна на леглото поразведрен. Не, Максим не лъжеше. Беше както винаги присмехулен, безцеремонен, прекалено сигурен в себе си, но Ермантие тази сутрин имаше нужда да бъде пораздрусан.
— Защото съм длъжен да работя — промърмори той. — Ами ти, да не мислиш, че не разбирам защо си дошъл да прекараш лятото тук? Пак са те разкарали… Ей, вземи си цигара. Пакетът трябва да е на нощното шкафче… Поне биваше ли си я?
Максим се засмя непринудено. Това не бе първата му изповед и Ермантие, въпреки строгата си физиономия, всъщност реагираше съучастнически.
— Не беше лошо парче — призна Максим.
— Кажи ми всичко. Пак някоя келнерка от бирария? И таз добра!
— Моля, моля! Артистка… от трупата Малар, та нали разбираш…
— Дубльорка.
— Тя ли? В никакъв случай. Играе класически репертоар, старче.
— Малко повече уважение, Максим. Съвсем не съм ти старче… и се питам защо слушам всичките ти глупости.
— Ами сам ме питаш.
— Така да е. Скъпо ли ти струва?
— Доста.
— Очевидно на една… артистка трябва да се плаща.
— Сякаш разбираш нещо от тези работи.
Ермантие се усмихна.
— Негодник! — прошепна той. — И идваш тук да се съвземеш. Този ангажимент в Ла Бол е измислица естествено.
— Не съвсем. Стига да бях поискал… Не че ми се ще, откакто тя ми избяга.
— И по-леко би понесъл мъката си, ако не си съвсем на сухо.
— Да, къде-#къде по-леко.
— Трийсет хиляди стигат ли?
— Докато изчаквам… ако си правя сметката. Но не съм по сметките.
— Трийсет и пет хиляди. И нито сантим повече. Вземи чековата ми книжка… там, в сивия панталон. Наистина ли смяташ, че ако си почивам, ако се пазя…
— Да, и най-вече ако не предъвкваш непрекъснато едни и същи мисли… ако оставиш мозъка си да си почине! Сигурно се е спекъл като орехче този твой мозък, както непрекъснато го изцеждаш… Ако се упражнявам малко със саксофона, нали няма да ти опъвам нервите?
Ермантие сви рамене.
— Ти така и така ще си я караш по твоята. Ама този саксофон добре те е подредил. Да не мислиш, че не чувам как кашляш. Хайде, дай да разпиша този чек… А сега марш оттук. Остави ме да се облека.
— Благодаря — рече Максим. — Всъщност въпреки кръвожадните ти челюсти имаш златно сърце, известно ли ти е, Ришар?
— Проклятие! Ще ме оставиш ли най-после на мира!
Изправи се, намъкна парцаливите дрехи и ги захвърли в гардероба. Чувствуваше се по-добре. Максим беше прав. Никаква преумора. Никакви излишни усилия. И най-вече никакво нервиране. Мина в банята, за да се обръсне. И това беше от нещата, които редовно го изваждаха от кожата. Защо упорстваше да си служи с бръснач? От перчене. Защото не искаше да се откаже от навиците си. И всяка сутрин коварната борба се възобновяваше. Четката падаше в горещата вода, сапунът се затуляше нейде на стъклената полица. Тази жалка ежеминутна битка, го съсипваше. Но и този път опипом се обръсна, ръмжейки като болно животно. Когато слезе, бе бесен.