— Закуската на господина е готова — рече Марселин.
Нито един час от деня, който да не е скапан! Едно време закуската беше церемония, харесваше нейното интимно очарование. Радост бе да вдъхва уханието на кафето. Радост бе да размазва маслото по горещата филия. Радост — да разтваря сутрешния вестник. Поглед към големите заглавия, поглед към борсовия курс, после към произшествията. Хлябът хрускаше под зъбите му, кафето беше силно, леко мазно. След това цигарата, докато старата Бланш донесе палтото, шапката, ръкавиците… Господи… ето това бе живот! А сега…
— Господинът да бъде добър да седне…
— Оставете! Все още мога да седна сам!
Ермантие откриваше препечените филийки вляво, захарницата вдясно; за малко Да му връзват и салфетка на врата. Той сведе нос над чашата си и задъвка бързо, като провинило се дете, с едничката мисъл да излезе, да се скрие на верандата, където поне имаше приличен вид, изтегнат на шезлонга.
Слънцето вече бе напекло. Капките от пръскачката, сложена покрай алеята, кротко припляскваха по цимента. Клеман цепеше дърва зад къщата, пред черното стълбище. „Би трябвало да съм добре“ — помисли си Ермантие. Пипна страните си, шията си. Да можеше поне за секунда да се зърне в някое огледало! Пръстите, дори и най-сръчните, не могат да усетят хлътването на плътта около устата, а камо ли болезненото обезцветяване на кожата край носа и скулите. Той въздъхна, отпусна ръце, сетне стремително пипна халката си. Не, не се въртеше. Напротив, все така се беше впила в основата на масивния му космат безименен пръст. А нали обикновено ръцете първи отслабват. Обикновено, да. Ръцете на другите, да. Ала той? Беше ли той като другите? „Връщате се отдалеч“ — му беше казал Лотие. Да върви по дяволите този Лотие!
Настани се колкото може по-удобно. И тогава чу едва доловимо драскане по плочите-на верандата. Отдалечаваше се, приближаваше се, поспираше. Божичко, каква приятна изненада! Ермантие се надигна на лакът, рече подмамващо:
— Рита, ти ли си Рита? Ела, красавицата ми!
Отговори му остро мяукане.
— Та приближи, де. Черните ми очила ли те плашат?
Той свали очилата си. Не се страхуваше да се покаже на котката. С един скок тя се озова върху него, изви дъгообразно гръб под ласките, затъпка бавно, сладостно корема на Ермантие, издавайки лекичко нежно мърка не.
— И ти, бедничката ми, си отслабнала. За ожалване си!
Нервните ръце на Ермантие мачкаха котката, чешеха я по врата, зад ушите. Тя се отпусна на една страна и повдигна крак, та нервните пръсти да стигнат до цицките, където козината е само копринен мъх, едва прикриващ влажната кожа.
— Старата ми Рита! Значи усети, че съм тук, а! Ами и аз съм красив, нали? Сигурно приличам на бухал, как смяташ?
Не му трябваха очи, за да види Рита. Знаеше, че е бяла с отвратителни жълти петна. Кристиан я наричаше Рижата. През ваканциите тя напускаше своя дом, нещо като бакалница-пивница-тютюнопродавница на един километър оттук и идваше да се настани в имението смирена, упорита, жадна за ласки. Следваше Ермантие навсякъде, чак до пясъчния бряг. Той би Я отнесъл в Лион, ако Кристиан не мразеше животните.
— Добрата ми Рита! Само кожа и кости си, бога ми! Ръката му опипваше крехкия изпъкнал гръбнак, опашката като възлесто въже. И внезапно той подскочи, едва не изхвърли котката на земята.
— Марселин! — Беше се вкопчил в дръжките на стола с погнуса, сякаш бе открил гнездо усойници на коленете си.
— Тук съм, господине.
— Марселин… Този котарак върху мен… Какъв е?
— Котка е, господине.
— Каква на цвят?
— Сива котка.
— Сигурна ли сте?
Въпреки отчаянието си усети, че тя се усмихва презрително. Ала това му беше безразлично.
— Сива, с петна ли?
— Не, господине.
— И няма… ръждиви петна?
— Не, господине. Някаква малка котка, полуангорска.
— И опашката й е отрязана, нали?
— Да, господине.
— Изгонете я.
— Господинът желае…
— Изгонете я… веднага!
Бе изкрещял последните думи. Подплашената котка скочи на пода и той чу Марселин да тича, пляскайки с длани. Трудно се успокои. Сърцето му блъскаше в гърдите. Значи коя да е котка… Вече не можеше да разпознава!
Понечи да стане и му се стори, че стената е там, пред него. Усещането бе толкова силно, че повдигна лакът да се предпази и падна тежко обратно в шезлонга. Марселин се връщаше.
— Избяга — рече тя. — Господинът се изплаши, когато туй животно скочи върху него. Никога не е приятно, когато не очакваш.
— Не й позволявайте да се връща — прошепна Ермантие. — Не искам тази котка да влиза тук.
Той бавно сложи очилата си. Пръстите му още трепереха леко. Горе саксофонът на Максим поде весела фраза и цялата къща си дойде на мястото: верандата, салонът, трапезарията, библиотеката. Ермантие отново чу плющенето на капките от пръскачката… Що за нелепа сцена! Да си въобразяваш, че галиш любимата котка, и внезапно да осъзнаеш, че там, върху теб, е някакво случайно животно. Фалшификат, имитация, илюзия. Ермантие дълго търка длани о дръжките на стола. Успокояваше го усещането, че дървото е истинско дърво, че предметите около него не го бяха измамили.