Токчетата на Кристиан отекнаха в хола.
— Марселин! Къде се дянахте пак?
Гневно зачаткаха по плочките в кухнята, после се приближиха към верандата.
— Добър ден, Ришар. Марселин не е ли тук?
— Беше преди малко — отвърна Ермантие.
— Бясна съм срещу нея. Преди малко я видях от прозореца, гонеше Рита.
— Рита ли?
— Да. Рижата.
— Вие видяхте Рита?
— Дори мислех, че е дошла при вас. Не че я обичам кой знае колко, но не искам да я плашат. Явно, Марселин няма как да знае… Нали е нова… Все пак това не е причина…
— Сигурна ли сте, че беше Рита?
— Че как иначе!
— Госпожата има нужда от мен? — каза Марселин, която идваше откъм пералнята.
— А, ето ви най-после!
— Почакайте, Кристиан — обади се Ермантие. — Марселин, бихте ли казали на госпожата какъв цвят беше котката, влязла тук?
— Беше цялата сива.
— Сива ли? — ахна Кристиан.
— И точно тази сива котка гонехте в градината? — продължи Ермантие.
— Да, господине.
— Ама вие сте луда — възкликна Кристиан. — Беше Рита.
— Не — прошепна тъжно Ермантие. — Не беше Рита. Зная. Марселин, бихте ли ни оставили.
Последва мълчание. Саксофонът се прехласваше тихичко. Накрая замлъкна.
— Не знаех — рече Кристиан. — Мислиш, че правиш добро, а пък то…
— Но аз не ви упреквам в нищо.
— Рита била прегазена вечерта преди да пристигнем. Не исках да ви кажа. Преди малко, като зърнах това животно, си помислих, че…
— Разбирам, Кристиан. Всичко разбирам. Излъгали сте, за да не ми причините мъка. Не, не излъгали, думата е прекалено силна. Да кажем, ако предпочитате, че сте понатъкмили истината, сякаш съм тежко болен, който трябва да се предпазва и от най-малкото вълнение… Мило е от ваша страна, Кристиан. Само че не съм тежко болен.
Той усети парфюма й по-близо до себе си и ракитовото кресло изскърца, когато тя седна. Дишаше учестено.
— Ришар — прошепна тя. — Не бих искала да ви измъчвам… Не бива да приемате трагично онова, което ще ви кажа…
По-малко бе страдал, когато бе паднал с главата напред в заслепяващия пламък.
— Доста тревоги ни причинихте… отначало… непосредствено след злополуката… Дни наред ви смятаха за… е, докторът говореше за мозъчно разстройство… За щастие не трая дълго… И ако всичко върви добре, както се надяваме, е, тогава…
Тя се опита да се засмее, но излезе жалко.
— Докторът ни препоръча да не ви противоречим, никога да не ви дразним, да ви осигурим пълна почивка, да организираме живота ви, сякаш… сякаш никога не е имало произшествие… Та затова, когато котката…
— Достатъчно — прекъсна я Ермантие.
Той прокара ръце по лицето си, като да докосне за сетен път тази част от себе си, която може би не му принадлежеше вече.
— Нали не ми се сърдите? — попита Кристиан.
— Бедна приятелко! — отрони Ермантие. Той потърси ръката на жена си. Може би пък винаги е бил несправедлив към Кристиан. Сега знаеше, че опасенията на Лотие не са били безпочвени. Когато преди малко бе открил, че онова, което галеше на коленете си… усещането беше ужасяващо. Все пак една котка не се различава чак толкова от друга котка. Защо тогава бе изпитал такъв ужас? Защо бе почувствувал заплаха от това непознато нещо, присвоило си формата на Рита? Значи у него имаше някакъв друг Ермантие с непредвидими реакции и неудържими страхове? А и неговата фобия от стената приемаше вече страховито значение. Беше неспособен да помръдне на своя шезлонг. Започваше да се мрази.
— Жалко — промърмори той, — че не сте се сетили да предупредите Марселин. Тя щеше да каже, че животното е бяло с рижави петна, и щях да се успокоя. Бих си намислил сам някакво приемливо обяснение за отрязаната опашка.
Известно време предъвква тази мисъл, без да пуска ръката на Кристиан. Странна мисъл! Значи би могъл да гали кое да е гнусно животинче и веднъж повярвал, че е Рита, то наистина за него беше Рита. Никаква разлика между фалшиво и истинско, въображаемо и реално. Налудничава мисъл.
Той силно стисна ръката на Кристиан.
— Моля те, никога вече не трябва да ме лъжеш, никога, дори и да го правиш, за да ми доставяш удоволствие — отново й говореше на „ти“ както едно време. — Нуждая се от твоите очи, разбираш ли, от очите на Максим, от очите на всички ви. Иначе няма да разбера какво става с мен. А трябва да издържа. На всяка цена. След месец, най-много след два трябва да се върна там.