Кристиан бавно освободи ръката си и се изправи.
— Отивам в Ла Рошел — рече тя. — Трябва ли ви нещо?
Не! Вече нищо не трябваше на Ермантие. Нито корди за мрежите, нито кукички за въдиците, нито семена за градината.
— Донеси ми електрическа самобръсначка. Дотегна ми да си кълцам физиономията.
За няколко дни електрическата самобръсначка щеше да му бъде залъгалка. А и малка капитулация. крачка към примирението. „Трябва Да свиквам“ — помисли си Ермантие.
— Купете ликьори, аперитиви, вино „Нино“, сигурно Юбер го обича. Да не остане с впечатлението, че е попаднал в някаква глуха провинция.
Саксофонът поде лековатия си брътвеж, насечен от хихикания, и Ермантие не успя да чуе потеглянето на буика. А и всичко това вече нямаше смисъл. Той вече не се нуждаеше от кола. Биваше го само да ситни по някоя градинска алея като зиморничав старец.
— Господинът да бъде добър да се отмести малко — рече Марселин. — Трябва да помета верандата.
Ермантие се надигна тежко.
— Благодаря ви, Марселин… за котката.
Не успяваше да си я представи, дребна отракана брюнетка… Но и не можеше да я докосне, да прокара длани по нея.
— Още един въпрос, Марселин… Погледнете ме… Кажете ми честно, има ли голяма промяна от първия път, когато ме видяхте? Не съм ли… прекалено кльощав?
— Съвсем не — рече тя. — Господинът си е все същият.
— Точно същият ли?
— Ами да.
— Добре — въздъхна уморено Ермантие. И нея бяха подучили. Как тогава да разбере? Колебливо се отправи към вратата, смъкна се по стъпалото. Струята от пръскачката намокри краката му. Бе забравил всички клопки на градината.
IV
Бяха вечеряли навън, на няколко крачки от верандата. Въздухът беше влажен и откъм морето току отекваше тътен.
— Деца мои — рече Максим при десерта, — по-добре е да се приберете. Времето се разваля.
— Не сте ли много уморени от пътуването? — обърна се Кристиан към Юбер.
— Като смазан съм — призна Юбер. — Тази линия Лион-Ла Рошел е направо невъзможна.
Би могъл да дойде с кола, но не го биваше да кара, а беше твърде стиснат, за да плати на шофьор.
— Лека нощ — рече Максим. — Ще отида да изпуша една цигара край морето и сетне — право в леглото… Не, не ставайте.
Ермантие не обърна внимание на неговото тръгване. Мъчеше се да открие една миризма, като че ли я бе усетил преди малко. Не беше на карамфили, нито на мокра морава, нито на напечена земя. Идваше от по-далеч. Може би от ландите1? Или от съседната градина. Нещо необичайно и дразнещо като дълго търсено изплъзващо се име…
— Повикайте Марселин за кафето — рече той. Секунда мълчание, сетне се чу яростен звън, при което слугинята дотича.
— Поднесете ни кафето, моля — рече Кристиан.
Бе раздразнена. Защото й бе заповядал. Защото не желаеше да получава заповеди. Защото бе дал нареждането си рязко, такъв му бе гласът в лошите дни. При това не бе имал никакво намерение да я обижда, но от години двамата бяха наострени един срещу друг. Преди Ермантие би свил рамене и би напуснал масата. Сега беше принуден да остане и всяка дума имаше значение. Всяко мълчание — също. Съжителството им тук наистина започваше в напрегнатост и озлобление.
Юбер отвори кутийката с ментов дропс. Ермантие усети дразнещия мирис. Не понасяше тази миризма, а още по-малко жеста на Юбер, който изтърсваше кръглата кутийка в шепата си. Един мъж дъвче ли дропс? Юбер беше ли мъж? Гръмотевицата изгромоли все откъм дъното на хоризонта.
— Светло ли е още? — попита Ермантие. И отново мълчание. Може би размениха поглед над масата, преди да отговорят.
— Да, малко — отговори Юбер учтиво. — Небето е надвиснало, но не смятам, че бурята ще бъде за нас. Рязък удар по покривката и бързо, заглъхващо жужене.
— Мръсотия — изръмжа Юбер.
— Бръмбар рогач — забеляза Ермантие. — Голям.
— Как разбрахте? — попита Кристиан.
— По звука.
— Странно — измърмори Юбер. — На моменти човек би се заклел, че виждате.
Бе изречено любезно и все пак Ермантие като да долови някаква задна мисъл, която напразно се опита да отгатне. А и навярно се заблуждаваше, както преди малко, когато упорстваше да определи ухание, което сигурно не съществуваше. Чувствуваше се нервен: въздухът бе прекалено плътен, сладък, наситен с изпарения и скрити течения. Юбер би трябвало вече да е отворил дума за завода, за сделките. Вечерята бе свършила, етикетът — спазен… Нима не усещаше нетърпението му? „Те не обичат работата ми — мина му през главата. — Новата ми крушка не ги интересува. Биха продавали по същия начин кундури или консерви сардина.“