— Не бих искал да се меся в неща, които не ме засягат, но брат ви леко ме безпокои… Почти нищо не яде… И е един такъв раздразнителен.
— Още един, който слабее — изръмжа Ермантие. — Бога ми, готови сме за гроба.
Юбер остави чашата си, може би доста рязко.
— Прощавайте — обади се след малко. — Знаете колко ми е симпатичен Максим… И много бих се натъжил, ако му се случи нещо неприятно.
— Какво например?
— Ами… не зная точно… Просто цял Лион знае за неговите… авантюри. Няма и месец как се афишираше с една… една…
— Е, и каква връзка има това с неговото здраве?
— Може би никаква… Бих се радвал да е така… Във всеки случай Максим не изглежда на себе си. Нали, Кристиан?
— Да — отвърна разсеяно Кристиан.
За какво ли мислеше тя? В този момент Ермантие си я представяше в профил. Защо в профил? И анфас беше красива. Подобна на Юнона и също толкова глуповата. Великолепни нос, брадичка, ала челцето — никакво. Една жена те поразява, жениш се за нея от гордост или свенливост, всъщност, има ли разлика. И после откриваш, че тя е алчна, тесногръда твар, дори не и чувствена. Ето какво ги беше разделило. Любовта. Притеснен, Ермантие попи потта от челото си, избърса дланите си.
— Не можеш да попречиш на хората да говорят — продължаваше Юбер. — А вие трябва да защитавате своето положение.
— Хич не ме интересуват хората — тросна се Ермантие. — Знаете ли какво разправят хората зад гърба ми? Че съм някакъв простак, ама с късмет. Че ако не съм бил срещнал жената на директора, още да съм дребно инженерче от отдела за проучвания. И те, хората, добавят, че ще си строша главата, защото съм се бил целил нависоко и съм се големеел. Ами работниците, Юбер, искате ли да знаете какво приказват помежду си? Че съм бил мръсник и кариерист. Е, добре, драги, аз ще им…
— Ришар!
— Ама не, нямам намерение да избухвам. Искам само да оставите Максим на мира… да се забавлява. Да се забавлява за двама!
— Но, Ришар, какво ви е тази вечер — рече Кристиан.
Ермантие внезапно млъкна. Само да не вземе да разкаже на този идиот Юбер епизода с котката!
— Несъмнено времето ви изморява — вметна Юбер.
— Че аз не съм изморен.
— Ако желаете, можем да отложим за утре…
— В никакъв случай. Предпочитам сега. Носите ли документите?
— Да, и ако позволите, ще отида да ги взема.
Юбер леко отмести стола си. Всичките му движения бяха премерени, дискретни. Стъпките му едва отекваха по цимента.
— Изглежда докачен, нарочно го предизвиквате.
— Как е облечен?
— Как е…
— Да.
— С черния си костюм. — прошепна Кристиан.
— Аха — захили се Ермантие… — А вие? Мога ли да зная?
Гласът на Кристиан се промени неуловимо.
— Аз съм с бяла рокля с орнамент долу на полата.
— Какъв орнамент?
— Нещо гръцко.
— Какъв цвят?
— Виненочервено.
— Аха — повтори Ермантие сериозно. Любовта ги разделяше. Неговият начин да… Божичко! Та той още страдаше. На моменти се чувствуваше унизен при мисълта, че тя беше неспособна да се развълнува, да отговори на ласките му. Поне да се беше съгласила… Да не му беше противопоставила своя тесен, ограничен, глупав морал. Невъзможно беше да я накараш да разбере н да почувствува, че като жена е мъртва.
Прокара кърпичката си под очилата. Потта дразнеше заздравелите рани.
— Юбер е прав — обади се кротко Кристиан. — Максим е чаровен, ала все пак прекалява. Вече улових някои негови волности с Марселин…
— Какво? Какви волности?
— Минал е възрастта да има настойник… ала под нашия покрив…
— Е, добре, какво толкова прави под нашия покрив, както се изразявате? Натиска я? Има намерение да я посети в…
— Мълчете, Ришар. Сякаш не искате да разберете.
— Не аз изгоних Бланш.
— Да, грешката е моя… както винаги. Да не говорим повече за това. Само че го смятам за още по-възмутително, защото това момиче… вече с Клеман… Е, разбирате какво искам да кажа.
— Зная — прекъсна я Ермантие. — Ще поговоря с Максим.
— Не му казвайте, че аз съм ви предупредила. Какво ще си помисли за мен?
— И аз това се питам. Но вече поставихте Юбер в течение, а?
— О, само две думи… колкото да не направи някоя неуместна забележка. Максим е толкова докачлив.
— Много неща му доверявате на този славен Юбер.
— Той е винаги готов да ни помогне.
— Възнамерява ли да остава дълго?… Не, не бързайте… Нямам никакво намерение да бъда неприятен. Може да остане колкото си иска… Питам ви само за да зная кой ще го замести на работата.