Докато говореше, Юбер наблюдаваше невярващо Ермантие. Никога не бе дръзвал да отиде толкова далеч, а Ермантие дори и не помръдваше. Беше наклонил леко глава, сякаш вслушан в друг глас, в друг шум, идващ от дъното на нощта.
— Накрая Курсел прие — продължи Юбер, — ала не ми повярва, или поне не напълно. Там нямам необходимия авторитет, защото прекалено често ме скастряхте…
Той извади кутийката с ментов дробс и Ермантие раздразнено махна с ръка.
— Приберете тая мръсотия. Не понасям миризмата й… Е, накъде биете?
— Ами… много просто… Оставете ме да поема своите отговорности… отговорностите, които ми се полагат законно… по право. Смешно ли ви е?
— О, не! Изобщо не ми е смешно. Начинът, по който се изразявате, е… Но няма значение! И после?
— После… нищо. Това е всичко. Ама вие прекалявате. Да не съм ви служител. Когато ви дадох моите капитали, вие…
Ермантие стовари пестник на масата и скочи тъй буйно на крака, че ръбът на масата блъсна Юбер в гърдите. Той също стана.
— Много си позволявате, Ермантие — потрепери гласът му.
— Че млъкнете де! — крясна Ермантие. Той вдишваше на пресекулки, обърнат към градината, сгушил глава между раменете, сякаш нащрек пред някаква опасност.
— Не усещате ли? — промълви той. — Мирише на бор!… Да, никакво съмнение вече… Боров мирис… Вдъхнете, сам ще се уверите.
Юбер пое малко въздух, наблюдавайки недоверчиво Ермантие.
— Наистина. Мирише на бор.
Ермантие се подпря на масата, която изскърца под тежестта му.
— Не — рече той. — Безполезно е да ме баламосвате само за да ме успокоявате. Не.
Натъртваше на всяка дума с някаква отчаяна ярост.
— Не… Не може да мирише на бор… Няма борове… на километри наоколо… и това ви е известно, Юбер.
Тежко седна, опипа слепоочията, челото си, свали очилата и прокара пръсти по орбитите си, по неравните уплътнени краища на затворените рани.
— Уверявам ви — настоя Юбер. — Наистина мирише като на бор… Не е много силно, но и аз вече започвам да го усещам…
— Благодаря ви, Юбер… Много любезно от ваша страна, но няма смисъл да се преструвате, че съм прав… Не съм прав. Усещам мирис на бор и греша, това е всичко… и вие не можете да ми помогнете. Никой не може да ми помогне… Бихте ли ми сипали малко кафе?
По-близък тътен дълго громоли, последните му вяли бумтежи заглъхнаха, подмятани от ехо на ехо.
— Времето е едно такова, тежко. Би трябвало да се приберем.
— След малко.
Ермантие изглеждаше съсипан. Той погълна кафето си на две-три бързи глътки, изчака малко, замахна с ръка пред лицето си, като да изпъди невидими мухи.
— Юбер… кажете ми по мъжки… много ли съм се… променил? Болнав вид ли имам? Нали не ме виждате всеки ден, вие по-добре бихте могли да прецените.
— Изглеждате по-неспокоен, по-нервен… Така…
— Отслабнал съм, нали?
— Да.
— Благодаря, Юбер. Поне вие имате смелостта да сте откровен. И преди малко… не беше истина… не усетихте да мирише на бор?
— Не.
— Ето така трябва да се приказва.
— Но не бива, скъпи приятелю, да придавате значение на подробности, които са…
— Оставете! Оставете!… Естествено това са само подробности… Разбрано. Приемам вашия Курсел. Може би и за него да съм сгрешил.
— Забележете, не е късно да го замените, ако това ще ви достави удоволствие. Ето Матиас например…
— Не искам да ми се доставя удоволствие. Оставете Курсел! Отнесете всички тези документи, Юбер. Давам ви карт бланш… Да, наистина ми се струва, че не бих могъл да се върна в Лион следващия месец. Лека нощ, Юбер. Имам нужда да се разходя малко… Колко е часът?
— Десет. Съвсем тъмно е.
— Това не променя нещата. Лека нощ.
Ермантие пое по алеята. Чуваше Юбер да влачи масата под верандата. Чуваше и щурците навсякъде около себе си. Тежка гореща дъждовна капка падна на бузата му, стече се към устата. Той вървеше, извил тяло, с едното рамо напред. Вече не можеше да ходи по друг начин. Заради стената. А нощта силно ухаеше на бор. Игличките на бора, шишарката, полуотворена, сълзяща смола. Сега боровата миризма изместваше всички останали. Всяко вдишване беше като рана. „Ще мине, повтаряше си той, ще мине… Ето, вече минава!“ Вятърът подухна влажен и градината отново замириса на карамфили, увехнали рози, мъртви листа. Ето. Свърши! Кризата мина. Друг, по-силен напор донесе бученето на океана, леко блудкавия лъх на оголените от отлива пясъци, локвите, тлъстите чайки. „Все същият съм си обаче — изненада се Ермантие. — Имам усещането, че съм си същият. Бих могъл да работя, да правя изчисления, дори открития! Ала бъркам. Вече сбърках за Рита. И ако започна да работя и да изчислявам, един господ знае какво би могло да се случи!“