Направи още няколко крачки, спря, защото изведнъж вече не откриваше пътя си. Докъде ли бе стигнал, потънал в тези глупави мисли? С крак опипа пред себе си, около себе си, както едно време, когато ловуваше в блатата, а почвата му се струваше опасно пружинираща. Обувката му се удари в циментов бордюр и той тутакси се ориентира. Намираше се на пресечката на двете централни алеи, до прасковата, малкото тригодишно дръвче, което бе посадил миналата година. Само какъв вой бе надала Кристиан! Праскова в цветна леха! Ами симетрията! И кому било нужно плодно дръвче? Да не били селяни. Пък и прасковите на пазара били по-хубави. Кристиан не обичаше нито дърветата, нито животните. А цветята й бяха само заради удоволствието да ги къса и да ги подрежда във вази. Естествено него не го търсете за изкуството да се аранжират букети. Дръвник някакъв, биваше го само да печели пари. Тя щеше да види… Ако бъде принуден да отстъпи ръководството… Ако Юбер го поеме, щеше да е само за няколко месеца… „Всъщност — помисли си той, — бих се чувствувал по-добре в някоя болница, в някое лечебно заведение.“ Думата го изпълни с горчивина. Плю. Жаден беше. Чувстваше се изсушен, порест, прояден като костите, изхвърляни от вълните, тъй леки в ръката. Да можеше сега да стъпи на някоя друга заровена в земята мина и тя да избухне под него, разпръсквайки надалеч неговите мисли и кошмари. Да. Дотам беше стигнал. А през това време Максим…
Непоносими образи се занизаха в съзнанието му, голи тела с главата на Кристиан… Той простена, протегна ръка към дръвчето. Може би една праскова би утолила тази отвратителна жажда.
Ръцете му ровеха из празното. Той сложи крак в меката пръст, пристъпи. Други капки падаха около него, всяка със собствен шум и толкова тежки, като да бяха плодове от раздрусано дърво. Прасковата се криеше там някъде, пред него. Но къде? Ермантие се върна на алеята. Нямаше да им позволи да си играят повече така с него. Да видим! Пресечката на двете алеи. Значи там, в ъгъла… Никаква грешка не беше възможна. Отново тръгна, размахвайки ръце във въздуха, преброи три крачки, четири… пет… Трябва да я е подминал… Може би малко по-вдясно?… Не, вдясно нямаше нищо… Нито вляво… Нямаше вече праскова. Изчезнала беше. Ермантие се препъна в циментовия бордюр, едва не изгуби равновесие, повдигна лакът напред, за да се предпази. Ала никой не го заплашваше. Нощният вятър духаше по-силно през градината. Леки плъзвания, потрепвания на клони, многогласна жива гълчава запълни тишината. Ермантие трябваше да се бори с желанието си да се обърне кръгом и да побегне към къщата с опасност да се пребие.
„Много добре, значи дръвчето го няма. Тя го е изкоренила. За да има последната дума.“ Беше почти доволен от това обяснение. А и нямаше друго. Защото в края на краищата… той притисна длани една към друга… ако прасковката беше тук… ръцете му нямаше как да се излъжат. Той сведе поглед, сякаш би могъл да ги погледне, да ги насърчи. Усещаше ги как се докосват, бяха бдителни, послушни и верни. Нищо, че им се беше сторило… Но не. Нямаше вече прасковка.
Прибра се, без да бърза, с огромното присъствие на градината зад гърба си. Бурята бе престанала да тътне. Ами Максим?… Максим отдавна трябва да бе изпушил своята цигара. Просто извинение, за да се оттегли. Може би щеше да прекара нощта навън, в дюните!
За последен път Ермантие вдъхна дълбоко, преди да затвори вратата на верандата. Въздухът миришеше на мокра прах. Как би могъл да ухае на бор. Чу някакъв котарак, по-скоро котка, да плаче от любов в нощта.
V
Ермантие отвори прозореца и вдъхна бавно, дълбоко. Всеки нов ден сега щеше да бъде по-тежък от предишния. Заради страха. Каква в крайна сметка ще бъде присъдата на Лотие? Защото ще трябва да му признае всичко. Рита, боровете… боровия мирис… страха, мръсния страх, винаги готов да се събуди. Лотие ще препоръча почивка и пак почивка, може би окончателно оттегляне от работа… Не, не чак толкова. И все пак…
Вече беше много горещо. Ермантие без труд отгатваше синьото, наситено синьо небе и отвъд парка ниските ливади покрай морето, без нито едно дръвче, нито едно храстче. И отново пое дълбоко-дълбоко въздух, та чак му се замая главата. Нищо. Поне нищо неестествено. Влезе в тоалетната и откри на полицата, където оставяше гребена си, четките си и шишето с одеколон, електрическата самобръсначка, донесена от Кристиан. Знаеше, че е бяла, с четири ножчета и струва три хиляди франка, но онова, което държеше в ръка, беше само нещо цилиндрично, продължено с шнур. Не насърчаваше въображението, не събуждаше никакво удоволствие. Дори нямаше желание да я включи, да я чуе как бръмчи. Друга мисъл го измъчваше, абсурдна като всички, завладели съзнанието му от няколко дни: сигурен беше, че когато беше доловил боровото ухание, не бе престанал да усеща мириса на цветя и прегрята пръст. Миризмата на бор бе по-силна, но същевременно и другата присъствуваше. Тоест същите тайнствени нерви, предали неточното сведение, бяха в състояние да доставят и друго, неподлежащо на съмнение. И точно това изглеждаше невероятно. Това двойно и противоречиво свидетелствуване… Ермантие си спомняше лабиринта, в който се беше изгубил, когато беше на осем години. Отвън бараката не се различаваше по нищо от останалите панаирджийски бараки, И той смело бе пуснал монетата си на гишето. И после внезапно се бе озовал сам в мъждива светлина, от всички страни притиснат от стени, между които трябваше да намери пътя си. Чуваше се — но къде? — трополене, шумолене, викове, двусмислена и заплашителна гълчава, но какво друго да правиш, освен да напредваш, опрял ръка о платнената преграда, която се огъваше при най-малкия натиск. Излизаше на кръстовища сред криви огледала, в които се виждаше като блестящ пирон с кошмарна глава отгоре или като страховита жаба с разтеглена зееща уста. Беше се опитал да тича, сторило му се бе, че го преследват, и накрая бе изскочил на светлото сред шумната музика на въртележките. Скрил се беше зад един фургон, за да повърне. Ето какво изплуваше сега в паметта му. И сякаш още усещаше на върха на пръстите си грубото платнище, допира до меките стени, на които се бяха опитали да придадат вида и цвета на камъните в подземие. И му се струваше, че отново броди из лабиринта.