В гласа й имаше сръдня, упрек, може би и тъга. Ермантие щракна запалката си, приближи я до лицето си и насочи цигарата към топлината на пламъка. Вече бе овладял този жест.
— Повече не искам да чуя за този метод. В завода имам диктофони, секретарки, а тук, дявол го взел, все още имам език.
— Не бива да ругаете непрекъснато — прошепна Кристиан. — Не сте търпелив, бедни ми приятелю. А във вашето състояние…
— Какво в моето състояние…
— Ето, нищо не може да ви се каже. Веднага се сърдите.
— Сърдя се, защото не понасям тази дума, Кристиан… Моето състояние, моето състояние… Ако-ме бутахте в инвалидна количка, бих разбрал… Юбер още ли не е пристигнал?
— Не.
— Ох, започва да ме дразни този Юбер!
С показалец повдигна ръкава на сакото си, за да открие часовника, но веднага отпусна ръка.
— Искахте да ми кажете нещо, Кристиан?
— Да. Става дума за гаража.
— Е, и колко?
— Петнайсет хиляди и триста.
— По дяволите! Не си поплюва този Марескал. Имате ли сметката?
— Да. Ето я.
Кратко мълчание, сетне Ермантие въздъхна.
— Попълнете чека. — Извади чековата си книжка от задния джоб на панталона си и я протегна пред себе си. Кристиан я взе. Чу столът да изскърцва, после писалката на Кристиан задраска по хартията.
— Ще подпишете ли?
Той се приближи бавно и тя насочи ръката му към масата, пъхна писалката между пръстите му.
— Тук. Не, малко по-долу. Ето, не се отмествайте.
Гласът й леко трепереше. „На какво ли приличам“ — помисли си Ермантие и гневно, със замах се подписа.
— Отлично — рече Кристиан. Доволен бе, че я изненада.
— Кристиан — прошепна той, — може би бях рязък преди малко. Но наистина не можете да си представите колко много ме нервира този метод. Поне да ми беше от някаква полза!
— На село ще сте доволни да имате с какво да се занимавате.
Отново бе сменила мястото си и той сигурно изглеждаше смешен, както отправя думите си в празното, мислейки, че пред него има някой. За да прикрие смущението си, свали черните си очила и прокара пръсти по съсипаните си очи.
— Един месец минава толкова бързо — забеляза той.
— Месец… или повече.
— О, не. Вече съм съвсем добре. Спокойствието, чистият въздух… кълна ви се, от първи август бих могъл да се върна в завода.
— Лекарят ще реши.
— Вече е решено.
Отново сложи очилата си с дебели рогови рамки и продължи:
— Не че Юбер е неспособен, не бих казал такова нещо, но му липсва авторитет… Няма тежест… А и мястото ми е в завода.
— Та възползвайте се, за да си починете малко!
— Четири месеца в клиниката, един месец възстановяване и още един месец ваканция на село смятам, че са достатъчна почивка.
Почука се.
— Да — викна Ермантие. — Какво има?
— Госпожо, господин Мервил пита дали може да влезе.
— Не към госпожата, към мен трябва да се обръщате — рече Ермантие.
— Добре, господине.
— Нека дойде.
— Добре, господине.
— Туй момиче ми ходи по нервите — промълви Ермантие. — Бога ми, аз не съществувам за нея… Как изглежда?
— Но… нали вече ви казах — отвърна Кристиан. — Брюнетка, дребна, отракана.
Ермантие се опита да си представи дребна отракана брюнетка. Получи се доста неясен образ. Някакъв силует без лице, който се кълчеше.
— Не ми харесва туй момиче, ама никак. Би трябвало да задържите Бланш.
— Тя разнасяше клюки.
— Може би, но с нея се разбирах добре.
Бързи стъпки в коридора. Юбер.
— Добър ден, Кристиан. Явно — целуваше й ръка.
— Е, скъпи приятелю, как се чувствувате тази сутрин?
— Добре — рече Ермантие.
— Не много изморен?
— Защо пък да съм изморен, а? Може би не ви изглеждам добре?
— О, напротив, напротив. — Гласът му бе лишен от естественост и сърдечност. Сякаш винаги криеше нещо.
— Оставям ви — обади се Кристиан. — След половин час можем да тръгнем, струва ми се. Седнете, Юбер. Ришар, предложете му цигари.
Изчакаха да се затвори вратата.
— Е, носите ли — попита Ермантие.
— Да.
Ермантие протегна ръка.
— Дайте я.
Той сключи пръсти, погали с палец заобленото тяло, металната шийка. Не продумваше, а и Юбер, тъй словоохотлив обикновено, също мълчеше. Цяла година усилия, търсения, опити; пришпорване на отдела за проучвания, прахосване на значителни суми, за да се стигне до този резултат: новата електрическа крушка Ермантие. Почти срамежливо Ермантие попита:
— Добре ли е?
— Добре. Дава светлина равностойна на естествената.
— Пуснете я.
— Но…
— Няма значение. Ето, на нощното шкафче има лампа. Светнете я.
Той чу Юбер да размества разни неща и се приближи, протегнал ръце напред.