— Само не намериха начин да поправят телефона — изръмжа Ермантие. — Страхуваха се, че непрекъснато ще се обаждам в завода…
Максим се засмя отново, закашля се, наля вода в чашата.
— Имам бодеж в гърба… Мръсна работа… Къде смяташе, че се намираш, смешнико? „Какво са направили в стаята ми?“ Само да беше се чул! Какъв тон, деца мои!
— Хайде, стига. Да те видя, ако беше на мое място! — изсумтя Ермантие.
Той отново включи самобръсначката, прокара я по челюстта си, бе доволен да почувствува кожата си мека, гладка, свежа.
— Давам си сметка, че съм невъзможен. Ту ми се струва, че аз се променям, ту ми се струва, че нещата вече не са същите. Откакто загубих зрение… не зная как да обясня… сякаш съм сменил тялото си с друго и същевременно съм пренесен в нов свят, чужд и опасен.
— Би трябвало да използваш бастуна — рече Максим. — Да опипваш с него около себе си.
— Не, не разбираш. Не става въпрос за това. Ето… снощи в градината… усетих мирис на бор.
— И ти ли?
— Как, нима твърдиш, че…
— Твърдя само, че снощи усетих силен мирис на смола. Нищо повече. Разхождах се покрай дюните. На километри наоколо няма нито един бор. Но бих се заклел, че вървя под борове. Мисля, че това е феномен, предизвикан от жегата, от буреносното време.
— Максим! Ще се закълнеш ли пред мен, че не казваш това само за да ме успокоиш?
— Но не, честна дума! Впрочем не виждам защо тази миризма на бор ще те безпокои. Хайде, старче, съвземи се… Чакай, дай на мен.
Максим внимателно пое самобръсначката и я плъзна по скулите на брат си, сетне около устата и край ноздрите. Този лек допир по-добре от думите изразяваше приятелство и разбирателство, чийто магнетизъм Ермантие чувствуваше дълбоко. Остави се послушно, въртеше глава, издаваше брадичка, едва овладяваше трепета, когато дългите пръсти на Максим докосваха кожата му.
— Страхотно! — мърмореше Максим. — Ще ми дадеш тази машинка да я опитам… Никога не си бил по-гладко обръснат… Сега малко пудра тук.
— Благодаря — рече Ермантие. — Мога да ти кажа… снощи бях бесен срещу теб…
— Е, и? Не е за пръв път… Наведи се да ти сложа малко одеколон. Запускаш се! Не обръщаш внимание на косата си. И таз добра… Седни де, завива ми се свят.
Максим пръсна с пулверизатора и с няколко движения на гребена среса брат си.
— Вярно ли е — рече Ермантие, — че Марселин ти е любовница?
Максим подсвирна между зъби.
— Колко си любопитен! Разбира се, че ми е любовница. Нима аз съм виновен, че всички се лепят по мен.
Смееше се безгрижно, неспособен да гледа сериозно на нещата, без никаква обида.
— Сигурно Кристиан те предупреди, а? — продължаваше той шеговито. — Че как може да е толкова старомодна! Значи ти е разказала, че и Клеман се навърта около малката и чака само сгода, за да ми скочи насреща?… Не, не се страхувай. Преувеличавам. Клеман прекалено зачита йерархията.
— Знаеш ли какво ми каза един ден Клеман, когато го съветвах да не надува прекалено сметките за гаража?… Буквално това: „Господинът си въобразява, че съм крадец… Може би други преди мен би трябвало да бъдат обвинени…“
— Мен ли имаш предвид?
— Аха.
— А ти какво мислиш?
— Нищо.
Максим хвърли гребена на полицата.
— Щом като е така! — гласът му беше треперещ, неузнаваем. — Всички са срещу мен, те, дето би трябвало… Добре! Тръгвам си тази вечер.
— А, не — рече Ермантие. — От теб искам само да кротуваш. Остави момичето на мира. Лекувай се. Усещам, че и ти си болен.
— То си е моя работа — пламна внезапно Максим. — Аз крадец! И таз добра. Бедни ми старче, само ако знаеше онова, което аз зная…
Силна кашлица го накара да се превие на две и водата отново заплиска в чашата.
— Ришар! — викаше Кристиан от двора. — Ришар!… Мога ли да се кача? Пощальонът току-що мина. Максим тръсна чашата върху мивката.
— До довечера — изръмжа той.
— Стой! — викна Ермантие. — Заповядвам ти да останеш. Идиот!
Вратата на стаята се затръшна. Ермантие не се беше помръднал. Максим ли? Ще му мине. Гневно избухване, нищо повече. Нямаше да се махне. Къде би могъл да отиде със своите трийсет и пет хиляди франка? Приказки, само приказки. „Изморяват ме, божичко, колко съм уморен.“ Чувствуваше се кух като мъртво дърво. Животът му вече няма тежест, нямаше плътност. Всеки сблъсък с реалния, техния свят го оставяше по-разстроен, по-несигурен. Този контакт… една подробност сред многото други… И въпреки това го тормозеше… Защо беше вляво?… Кристиан влезе в стаята.