— Скарахте ли се с Максим? — попита тя. — Видях го да си отива, изглеждаше бесен.
— Не, не… Няма нищо.
— Казахте ли му за Марселин? Да смятам ли въпроса за уреден?
— Почти.
— Почти ли? Не мога да ви позная вече, Ришар.
— Не ме намирате достатъчно енергичен, така ли? — Надигна се уморено.
— Тези писма? От кого са?
— Едно от Жилберт и едно от нейния годеник. В Лион, изглежда, е страхотна горещина.
— Така ли? Все още ли старият Курило разнася пощата?
— Все той! Каза, че в близките сутрини ще влезе да ви види.
— Не е бързо. Колкото съм красив за гледане! Кристиан, пропуснали сте да ми кажете, че Агостини е работил по къщата.
— Вероятно… Сигурно съм забравила и много други неща.
— Изпрати ли сметката?
— Още не. Но мога да му я поискам.
— Не… Клеман тук ли е?
— Разбира се.
— Бих искал да изляза след малко… Нали не ви трябва колата?
Усети я, че се колебае, и добави:
— Ако имате да пазарувате, не се притеснявайте. Аз мога да почакам.
— Не искате ли да ви придружа — рече Кристиан някак стеснително.
— Да, искам — прошепна Ермантие. — Дори мисля, че ще ми достави удоволствие.
— Хайде, тогава веднага, докато няма още хора.
Беше се изпуснала. Не посмя да замаже гафа и останаха безмълвни, заслушани в една голяма муха, която се блъскаше между гънките на пердетата. Ермантие докосна машинално белезите под очилата си.
— След малко — рече той накрая. — Ще се видим долу.
Бяха отчуждени повече от когато и да било. За първи път Ермантие си помисли, че ако не трябваше да се връща в Лион след ваканцията, би предпочел да остане сам в имението. Щеше да се намери някоя местна жена да му готви и да му чисти. Може би беше страшен за гледане? Блеш се беше стреснал пред вида му, колкото до старата Бланш, когато й беше предложил да се върне на работа при него, нима не му беше отговорила: „Не… Вече не.“ Ами колебливостта на всички, като че ли правеха усилие, за да го заприказват! Какво тогава да кажем за тези в завода… Ермантие се застоя за миг пред огледалото, сетне наведе глава и прекоси стаята. Спря отново в коридора, заслушан в притаената къща. Винаги бе презирал грозотата. Сега беше грозен. Повече от грозен. Обезобразен. Не беше за показване. Но никой не би признал това пред него. Пак биха го излъгали… Така че никога нямаше да знае със сигурност дали…
Тежко изкачи стълбището и с протегнати напред ръце се насочи към тавана. Тутакси разпозна миризмата на стара хартия, прах, струпани куфари, която обичаше. Вдигна ръка над главата си, усети дървото на скелета на къщата, грапаво, на места нацепено и осеяно с ръждиви пирони. Прозорчето беше някъде тук, съвсем наблизо. Ето, дланта му хваща дръжката, опипва стъклата, разкъсвайки тънки паяжини. Маджунът на прозореца беше нов. Агостини беше минал оттук. Ермантие пристъпи под чупката на покрива, опипа летвите, които поддържаха керемидите. Дървото беше сухо и миришеше на дъскорезница, на стърготини. Да. беше направено каквото трябва. Върна се към вратата, потърси ключа за осветлението, откри металната тръба, скриваща жиците. Нямаше причина Агостини да е претупал работата си. Но всъщност Ермантие бе хранил друго, по-жестоко подозрение!
Той слезе на първия етаж, стигна до дъното на дългия коридор и влезе в стаята за гости. С широко разтворени пръсти прокара длани по тапетите на стените. Допирът беше като от нещо студено и гладко. Предишните тапети бяха надигнати на места. Тези изглеждаха поставени неотдавна. Зелени ли бяха, със златна нишка? На драго сърце би жертвал двете си ръце в деня на експлозията, за да запази поне едно око, да вижда било и мъгливо, вместо да води това съществуване на къртица. Ориентира се, откри мивката. Порцеланът му се стори качествен на пипане. Агостини не се беше скъпил.
Ермантие тръгна по коридора, чу пода да скърца. обърна се:
— Юбер?
Никой не отговори. Нямаше никои. Поне беше сигурен, че на завоя на стълбището никое криво огледало няма да отрази образа му. Лабиринтът вече бе празен и тъмен. Стъпало след стъпало той се спусна долу. Кристиан го чакаше в преддверието.
— Клеман е готов — рече тя. — Къде искате да отидете?
— Никъде. Искам просто да походя по пясъка, да чуя морето… Тук започвам да се задушавам.
Тя хвана ръката му, не за да го води, а в изблик на нещо, което може би не беше единствено състрадание.
— Кристиан — прошепна той, — колко мило е, че ми посвещавате един час.
Той забеляза, че гласът му е смирен и в миг го обзе онзи глух, дълбок гняв, който от детството му непрекъснато извираше като пареща вода у него.
— Ремонтът, изглежда, е извършен грижливо — поде той. — Би трябвало да се плати на Агостини. Максим ме увери, че градината е в добро състояние.