Стигнаха до мястото, където се пресичаха двете алеи.
— Не знаете, че вашето дръвче има три праскови — рече Кристиан.
Не си направи труда да отговори. Прекрачи бордюра, протегна ръка и пръстите му се блъснаха в клоните, вмъкнаха се под листата до тънкия ствол, лепнещ на места от мъзга. Не можеше да овладее треперенето на ръцете си.
— Три праскови — повтори Кристиан. — Искате ли да…
Истина беше. Ермантие ги откри, мъхести, хладни, вече меки под палеца. Оси бръмчаха около главата му. Или пък бяха вътре в главата му? Дръпна крака си назад с усилие на цялото тяло, сякаш го отскубваше от блато.
— Да се махаме — изломоти той.
В колата той се сви зиморничаво в ъгъла. Автомобилът зави наляво. Клеман вероятно имаше намерение да мине по каменистия път, наричаха го „частния“, дето се провираше през хилавите поля до дюните. Но имаше ли значение къде отиват? Ермантие скришом избърса палеца на дясната си ръка о носната си кърпа в джоба. После с показалец изчегърта от върха му останалата мазна влага. Да можеше така да изтрие и крайчеца от мозъка си, където още е полепен спомена за празната, празната леха. Защото снощи тя беше празна. Или поне ръцете му бяха установили, че е празна.
Буикът возеше така плавно, че не се усещаше никакво друсане, но през полуотвореното стъкло влизаше силен, наситен с ухания въздух, който разбуждаше познати образи: морска шир, бели платноходи, коне, изправени в края на пасбищата.
— Искате ли да се разтъпчете?
— Да — рече Ермантие тихо.
— Ще спра до мелницата — предложи Клеман.
Мелницата на Плантиво. Ермантие за малко не я бе купил заради изгледа й към океана. Може би и защото крилете и механиката бяха още в пълна изправност. Плантиво, собствениците на заводите за брашно от Жонзак, бяха превърнали старата мелница в някаква отвратителна вила, където не идваха никога. Ермантие слезе, помириса нервния въздух.
— Морето е много спокойно днес — забеляза Кристиан.
Би предпочел да не казва нищо, да го остави да се оправя сам. Впрочем той се ориентираше с лекота. Мелницата вляво, вдясно плавно снишаващият се бряг, който се вдаваше във водата като тебеширен нос, наподобяващ закотвен кръстосвач. Отпред — сивото море. На хоризонта струпани облаци, откъдето с настъпването на вечерта ще се подеме канонадата на далечна буря. Ермантие изопна рамене. Сякаш се бе отърсил от някаква злокоба. Съжали, че не може да се затича към живата вода.
— Ела! — рече той.
И се отдалечи с широка плъзгаща се крачка, очертаваща две следи в пясъка.
— Оставете ме да ви водя, Ришар. Оттук! Оттук! Беше извикала с внезапна уплаха.
— Ако падна, няма да се ударя много, не е ли така? — изломоти той.
— Ние сме точно на върха на дюната — рече задъхано Кристиан.
Ермантие се усмихна.
— Като ви слуша човек, ще помисли, че сме на върха на планина. Та това е само дюна. И склонът е толкова полегат.
— Хайде, върнете се! — подкани го Кристиан. Вятърът духаше между тръните и тамариска. Дочу се писък на чайка, съвсем крехък в смълчания простор. Пейзажът изглеждаше тържествен, леко вцепенен, ширнал се до безкрая в мрака, чийто пленник беше Ермантие. Ако Кристиан не бе изрекла думата „връх“, Ермантие вероятно не би изпитал острото усещане за пропаст. Той отстъпи. Нещо странно ставаше с него. Кристиан беше казала: „Вашето дръвче има три праскови“ и дървото се бе изпречило пред него. Сега казваше: „Не пристъпвайте“, и той не можеше да възпре световъртежа, нищо че виждаше в съзнанието си меката пясъчна заобленост покрай брега. И за дете би било игра да се смъкне по нея. „Като рохко яйце ли съм станал?“ Разходката изведнъж изгуби всякакъв интерес за него. Облегна се на Кристиан и се остави да го води.
— Най-високата точка на прилива е — обясни тя. Така да бъде. Прилив или отлив, нали не можеше да види морето. Пясъкът скърцаше под подметките им, от време на време пропукваше нещо, сигурно кости на сепия.
— Бих искал да отида до вълните — рече Ермантие. Сега стъпваха на по-твърдо. Морето не издаваше почти никакъв шум. Вместо както обикновено да се хвърля върху брега, да се разбива с глух плясък, търкаляйки камъчета, то изпращаше само леки вълнички, чието приплискване контрастираше с усещането за необятност. Ермантие се бе приготвил да чуе могъщото бучене, а водата в краката му бълбукаше като извор. Наведе се, усети я да тече между пръстите му, хладка, леко лепкава, искряща на пясъка като шампанско в чаша. Вкуси я. Беше блудкава и горчива. Това поне беше безспорно.
— Бихме могли да идем до скалите Кардино — предложи Кристиан.