— Предпочитам да се прибера — отвърна Ермантие. Мястото му вече не беше тук. Достатъчно му беше да знае, че морето продължава да съществува, че ловците на скариди разхождат своите мрежи край нос Шарпантие, където самият той предишните години… Тежко се опираше на ръката на Кристиан като прохождащ след дълго боледуване, замаян от вятъра. Бе доволен, когато се отпусна върху меката седалка на колата. Клеман безшумно обърна. Кристиан бе замлъкнала. Може би го наблюдаваше със страх или със съжаление, или с досада? Ето сега би искал да я чуе да бъбри. Чувствуваше се виновен, задето бе поискал да излезе. Пареше му на езика, там, където водата го беше докоснала. Кожата на палеца му продължаваше да е мъхната от плода. Кое от двете свидетелства беше истинското? На кого, на какво да вярва?
Буикът спря пред гаража.
— Оставете — рече Ермантие. — Нямам нужда от никого.
Той разкопча ризата си, избърса шията си. След завоя на алеята вече не можеха да го видят. Спря до дръвчето. Плахо опипа въздуха, хвана един клон. И бързо-бързо откъсна една праскова, силно впи зъби в нея. Изненадан бе от топящата се сладост, изпълнила устата му. Да, беше истинска праскова, добре узряла.
VI
Ермантие се върти в леглото. Изритва одеялото, чаршафа. Диша шумно. Стене. Сетне застива по гръб в позата, в която едно време отваряше очи, щом се събудеше. Само че около него е неизменно черна нощ и той вече не знае дали спи, дали сънува, или пък излиза от мрака на безпаметността, за да се потопи в мрака на съзнателния живот. Чува гръмотевица, шумоленето на дъжда. Спомня си… Салона, партията бридж. Струва му се, че е спал дълго. Бурята започваше, когато Юбер раздаде картите. Максим, прибрал се малко преди вечеря, кашляше непрекъснато. Кристиан мълчеше. Само Юбер изглеждаше доволен от играта. Оценяваше развоя, даваше съвети, спореше с Максим, който, както винаги, правеше изумителни грешки и после упорито се оправдаваше. Бридж между трима, каква глупост!
— Чуйте, Ермантие, бъдете ми свидетел — провикваше се Юбер. — Нали винаги трябва да се атакува в дългия цвят на партньора? Това е класика! А той настоява, че по-лесно можел да вземе ръка с поп спатия!
Максим отвръщаше заядливо. Всички забравяха, че той е сляп и картите не значат вече нищо за него. Измъкна се безшумно, като ги остави да се разправят за някаква неуместна атака с пика.
— Лека нощ! — провикна се Юбер. — Ще се качим след малко.
Ала по възбудата в гласа му лесно можеше да се отгатне, че играта не е към своя край. Дали бяха свършили вече? Сигурно са се разотишли да си легнат, бесни един срещу друг. И какво от това?… Колко далеч е времето на партиите бридж, на блестящите събирания, от които се връщаха призори!…
Ермантие сключва длани под тила си, заслушан в шума на дъжда върху листата. Представя си големите сини светкавици, изписващи силуета на щорите върху пода на стаята. Вече не му е толкова горещо. Мигрената му затихва. Както е легнал по гръб, има на разположение цялата нощ, за да прецени. Но какво точно? Хайде, малко смелост. Гръмотевицата боботи по-глухо. Сигурно всички спят. Свеж повей идва откъм прозореца. Ермантие е изправен срещу себе си, както се случва от време на време в сърцето на нощта. Внезапно се чувствува като пред съдник. Своя съдник. Вече е много късно да търси лъжа, извинение, извъртане. Истината е, че той не е Силният Човек! Ох, не е лесно да признаеш пред себе си подобно нещо! Силният Човек, Магнатът, ето за какво се мислеше още след първото си откритие. Целият му живот бе построен върху твърдата му вяра, че никой не може да се сравнява с него. Лека-полека принуди другите да му се подчиняват. Той бе Магнат по начина, по който се обличаше, диктуваше кореспонденцията си, поздравяваше портиера с вдигане на пръст. Той бе Магнат с Максим, плащайки сметките му, без да мигне. Също и с Кристиан, създавайки за нея лампи с всевъзможна форма, запалвайки над големия град огромни светещи реклами, които провъзгласяваха неговия успех и могъщество. И след злополуката бе продължил да бъде Магнат, когато с омотана в превръзки глава се самозалъгваше, че е в състояние съвсем сам да продължи устрема си, гигантското си усилие. Нали това би било във възможностите именно на един наистина силен човек. Той вече не може. Страхува се.
Ето накъде трябва да насочи цялата си мисъл: иначе няма ни най-малко основание да се страхува. Предприятието му върви задоволително, Юбер е всеотдаен, Кристиан от месеци се грижи за него с похвално търпение. Такива са фактите. Солидни. Неоспорими. Има и други, по-скоро успокоителни: храни се добре, спи сносно, мигрените му се разреждат. Значи страховете на Лотие са били прекалени.