Отдръпва се от прозореца, без да изпуска нишката на своя размисъл. Но нали всичко е огледал, всичко е претеглил, от какво тогава се страхува? Няколко дни живя в истински кошмар, сега вече може да признае това пред себе си, без да се срамува. Този свят с деформиран облик, нещата, които вкупом му изневеряваха, като предателски рухващи под тежестта му парапети… друг не би издържал това изпитание. И му е ясно, че кошмарът още не е свършил, няма да свърши, защото един слепец, който отказва да се обучи да контактува по нов начин със света, който упорства да живее както преди сред престаналите да му се подчиняват предмети, е обречен на странни грешки. Само че въпросът не е в това…
Ляга отново. Изведнъж му става студено. Придръпва върху себе си свляклата се завивка. Не, въпросът не е в това. Той се изплаши от случката с Рита. Да, изплаши се и от боровия мирис, и много повече от преоткритата прасковка… Страх, че може да е вече само един непоправимо повреден клетник, но също и страх, че е в опасност. Вече не си спомня кога за първи път е изпитал това опасение, отначало тъй смътно, че не бе успял да го разгадае веднага. Беше в Лион. После се конкретизира, но си остана съвсем размито. Всъщност това е най-абсурдното от всички абсурдни усещания, които непрекъснато го тормозят. Но то присъствува неизменно в страха от преградата, от стената, разяждащ нервите му. Дали пък да подушват опасността не е привилегия на изгубилите зрение? Слепият кон в мините предчувства катастрофата много преди експлозията на гризу. Някъде се таи опасност. Може би не за него. Може би за Кристиан… или за Клеман. Друга, още скрита в земята граната? Каква лудост е било да избере като място за почивка тази почти изгубена сред ниските крайморски земи вила, около която немци и партизани са водили престрелки? Дали пък духът му, изключил от видимия свят, не приема, подобно на медиум, разпръснати стари страхове? Хайде! Трябва да спи! Ала Максим обеща да мине през стаята му, преди да си легне. Максим спи. Всички спят. Топлината пълзи нагоре по крайниците на Ермантие и мислите му се накъсват. Но той продължава да чува дъжда и скърцащата щора. Отпуска се. Едната му ръка се изплъзва по гънката на чаршафа до пода. Стъклата се раздрънчават от някаква по-близка и по-силна гръмотевица и тътенът се отдалечава, търкаляйки се по огромен облачен склон. Веднага се обажда друг, тъй слаб, че разбужда вниманието на Ермантие. Ръмженето на буика. Ермантие се повдига на лакът, Да, това е буикът, който се прибира. Чуват се дори гумите му, изсмукващи влагата от цимента. Колата завива и се насочва към гаража. Вратата се затваря без затръшване, задържана сякаш с ръка. Явно Максим! Максим, чакал само брат му да се качи, за да се измъкне. Би могъл поне да поиска разрешение да вземе колата! Ермантие се отпуска по гръб. Най-странно е, че колата е излязла, без да го събуди. Бурята нито за миг не е била много силна. Не би трябвало да му убегне шумът от мотора. Обръща се към стената. Но не обича това положение. И най-вече не обича да се обръща гърбом към врата или прозорец. Извърта се наляво. Дъждът ли е това, навят от вятъра, който пада по паркета. Някакво трополене пред прозореца. Достатъчно е да си лишен от очи и всички шумове имитират до побъркване преминаването на човешко същество. Тези капки по пода… досущ като шляпане на боси нозе. Нима и онази вечер в градината, когато вятърът си играеше сред цветята и листака, не му беше ужасно трудно, да се пребори с усещането, че в алеите се тълпят, все по-близо и по-близо, потайни присъствия. Дали пък усещането за опасност не би могло да се сведе до тази измамна представа? Главата на Ермантие бучи от думи и натежава на възглавницата. Но не е в състояние да спре механизма на вътрешното нашепване, което предшествува съня и всъщност го забавя. „Ще затворя прозореца и тогава ще заспя спокойно“, казва си той. И се унася, вижда се как става и прекосява стаята, обляга се на перваза и гледа звездите; вижда луната, която се спуска, съвсем бяла, към безкрайността на ливадите. Дървеният под проскърцва и той се стряска, отърсва се от бълнуването. Този път наистина ще отиде. Спуска нозе на пода. Вече е съвсем вцепенен от съня и трябва да се опира о стената. Подминава камината, прозява се широко. Ако подът е мокър, Кристиан няма да пропусне да направи някоя неприятна забележка. Опипва пред прозореца. Дъските са съвършено сухи. Ни следа от вода. Ами тогава… Ох, сърцето, внезапно полудяло, ще му изскокне от гърдите. Вече е съвсем разбуден. Ермантие се обръща към вратата. Първо понечва да светне. Сетне се размисля. Не бива да губи хладнокръвие само защото нещо е вдигнало шум. Може вятърът да е подхвърлил листа, които са се пъхнали под някой мебел. Ермантие тихо се доближава до прозореца, после тътрейки нозе, се връща към леглото и се отпуска с въздишка. Въздъхнал е, сякаш някой е могъл да го чуе. Често му се случва да играе за някакъв въображаем наблюдател. Остава неподвижен, но наострил слух, защото изобщо не си вярва за тази история с листата. Чува стъпки някъде далеч в приземния етаж. Може би Клеман се връща от Марселин? Или пък Максим е жаден и отива да вземе бутилка от хладилника? Или може би не е никой? Защото вече изобщо не се доверява на сетивата си. Подът отново пука. Не сухо, както при разширяване от горещината. А някакво скърцане, сякаш внезапна тежест се стоварва върху острие и го нагнетява. Господи, та това е нощна птица, влетяла преди малко. Я прилеп, я някоя заблудила се Кукумявка и сега удареното й крило стърже пода. Туй старо дюшеме, толкова малко му трябва, за да пропъшка. Но тогава защо е това вцепенение? Защо сърцето му се е качило в гърлото? Ермантие мрази нощните твари. Преди запалваше нощната лампа, хвърляше поглед и отново заспиваше… Липсва му точно този кратък поглед. Само да види, че нещата са си по местата; после мракът не е страшен. Ала споените му клепачи никога вече няма да се разтворят. Ето защо се чувствува толкова уязвим. Скърцането продължава да се разпростира по дървесните жилки. Премества се и в миг една неочаквана мисъл донася избавление на Ермантие. Котката… сигурно е котката. От покрива на верандата и по стъблото на лозницата, толкова е лесно да се изкатери до прозореца… Той се навежда и примлясва с устни, за да подмами животното. След като му я описаха, чувствува се способен да я понася, да я гали. Протяга длан, но никаква муцунка не се мушва в пръстите му. Гняв обхваща Ермантие. Но каква е тази идиотска мисъл, дето се е загнездила в главата му? Подът скърца, е, и какво от това? Какво доказва това? Цяла нощ ли няма да мигне, за да дебне шумовете като бъзливо хлапе? Тази малка буря на повърхността разкрива огромната маса на задушаващия го страх. Смъква краката си от леглото и докато нозете му опипом се мушват в чехлите, дланите му завързват шнура на халата.