— Отговорете! — прошепва той. — Изисквам незабавен отговор.
Щракане. Или пръстенът му се е ударил в ръба на бюрото? По-скоро прищракването на лампата. Ермантие спира. Ако светлината е включена, той няма никаква възможност да усети блясъка й. Страшна мъка му причинява мисълта, че светлината грее за другия. Чувствува се унизен и безсилен. Неволно отстъпва крачка, защото се страхува от удар. Другият само трябва да избере мястото и момента. И Ермантие разбира. Разбира, че откакто го ослепи гранатата, не е преставал да бъде нащрек, сякаш неизбежно един прекрасен ден щяха да го довършат с последен удар. Не го е напускала скритата дълбоко мисъл, че гранатата е била само начало. Нищо конкретно, така е. И все пак не може да спре треперенето на краката си и целият се вцепенява като животно пред прага на кланицата.
— Пари ли искате?
Скрива ръце в джобовете на халата си и чака. Листата се отцеждат. Някаква птица прелита с писък. Дали е видяла големия светъл четириъгълник, хвърлен върху градината? Този осветен прозорец трябва да се забелязва от портата. Странен крадец, който би сигнализирал по този начин присъствието си. Дали пък преди малко не е бил пръстенът му?… Ермантие отново тръгва. В пълна светлина или в пълен мрак? Той докача лампата. Ръката му се повдига към крушката. Крушката е хладка.
За да изключи всякаква възможност за грешка, Ермантие я развинтва, опира я о бузата си. Леко по-топла е от кожата му. Защото е светила само няколко секунди или вече почти е изстинала? Но има основание да се твърди, че е била запалена. Почти е сигурен и това е смразяващо, по-ужасяващо от всичко друго. Защото Ермантие може да се заблуди от кое да е двусмислено указание. Но не и от допира до електрическа крушка. В стаята има някой, мъж или жена, който — разбрал, че е разкрит — е поел риска да светне за миг, за да потърси някакво скривалище. Ермантие изопва плещи.
— Да поговорим! Престанете с тази игра!
Нищо не помръдва. Защо са дошли в стаята му? За да крадат ли? Безсмислица. За да го убият? Преди четвърт час беше много по-удобно. Нищо от онова, което става около него, няма смисъл. И внезапно чува боботенето на отново потеглящия буик. Колата се отдалечава на първа, моторът леко форсира заради отточната вода под портата. Ето вече стъпи на чакъла на пътя. Ермантие стиска челото си с ръце. Но разсъдъкът му си е на мястото. Сигурен е, че не се лъже. Колата влезе, сетне излезе отново, докато нормално би трябвало да се случи обратното… Но друго е по-належащо от колата. Ермантие заобикаля бюрото, наострил всичките си сетива. Пълна тишина. Тогава много бързо затваря прозореца, завъртва дръжката, после, без да бърза, стига до вратата и запалва полилея. Накрая сяда на леглото. Не му остава друго, освен да чака. Няма пръв да изтърве нервите си. И времето се отронва в бавния ритъм на стенния часовник. Откакто затвори прозореца, градината замлъкна, дъждът вече не се чува. Тишината, отекваща в ушите на Ермантие, е като в карцер. От време на време далечно пропукване на дървенията. Но не е възможно да се долови и най-малкият жив дъх, най-малкото доказателство, че има някой тук, съвсем наблизо, който чака удобния миг да се измъкне. Няма никой. И никога не е имало. Продължителната неподвижност малко по малко извиква съня. Главата му клюмва. Но той е твърдо решен да не заспива. Иска да принуди другия да моли за пощада. И ако в гъстата тишина внезапно се разнесеше глас, и ако този глас на свой ред кажеше: „Ермантие, стига с тази игра! Да поговорим!“, Ермантие би паднал може би като покосен, сразен от вълнението. Той не иска да предизвиква подобни мисли. Продължава да будува на своя жалък пост, опрял брадичка на юмруци. Целият е в пот, а краката му са ледени. За да издържи, впряга мозъка си да решава малки задачи, като например тази за буика. Вероятно Максим е искал да опита късмета си, като заложи парите си в казиното на Ла Рошел. Значи тръгнал е с колата, после се е върнал. Само че той, Ермантие, чу колата да се връща, после да потегля отново. Изобщо откакто изгуби зрението си, законите на обикновената логика престанаха да се прилагат. Как тогава да се изненадва, че Кристиан, Юбер и дори Максим гледат на него като на болен? Хайде да разсъждаваме така: буикът или е навън, или е вътре. И ако е вътре, бога ми, ще се наложи да признае…
Ермантие разтрива ръцете, краката си. Не знае дали отдавна седи така като затворник. Дотегна му това глупаво чакане. Става, търси стола, където са оставени дрехите му. Ключът от вратата е наистина в джоба на сакото му, под кърпичката. Взема го и… толкова по-зле… отваря. Никакъв шум в коридора. Затваря зад себе си вратата, превърта ключа и с ръка на стената се насочва към стълбището. Не е по-страховито да прекосява къщата в два часа през нощта, отколкото в два следобед. Поне за него усещането е абсолютно същото. Напредва в хола като сянка, без да блъсне нищо. На верандата столовете не са на обичайните си места. Сякаш са били безредно разместени, а въздухът е напоен с миризма на алкохол и цигари. Вратата към градината е залостена. Ермантие вдига мандалото, прекрачва навън. Ако го забележат, ще каже, че е излязъл да глътне въздух и да се поразтъпче, за да разсее мигрената. Вече не вали. Вятърът е спрял. Пеят щурци. Ала Ермантие не обръща внимание на спокойната красота на нощта. Върви покрай бордюра на алеята, който кракът му следва като релса. Той си има ориентири. Брои стъпките си и се забързва, тласкан от ново голямо нетърпение. Прекосява циментираната площадка пред гаража и отваря вратичката, изрязана в плъзгащата се преграда. И веднага краката му се спъват в бронята на колата.