Там е. Наистина е там. Ръцете му разпознават изпъкналите калници. Пръстите му отделят засъхнала отстрани на багажника кал. Колата е излизала. Ала Ермантие няма смелост да прави заключения. Той се обляга на буика. Диша бързо, като подгонен. Очаква утрото.
VII
Ермантие срещна Клеман на верандата.
— Господинът вече е станал? Та часът е едва седем!
— Лека мигрена, Клеман… Доволен съм, че ви открих. Елате с мен. Ще ми направите малка услуга.
Двамата изкачиха стълбището. Клеман три стъпки зад него, все така прекалено раболепен. Ермантие се увери, че вратата на стаята му наистина е заключена. Отвори, въведе шофьора.
— Полилеят продължава ли да свети?
— Да — рече Клеман.
— А прозорецът?
— Затворен е, господине.
— Вижте дали дръжката е завъртяна.
— Да, господине. Ето, господинът може да ме чуе как отварям.
Проскърцване, сетне течението блъсна Ермантие в челото. Тогава той затвори вратата и въздъхна. Доказателството, че се е борил срещу някаква сянка: стаята е точно каквато я беше оставил.
— Благодаря, Клеман… Още един въпрос. Не виждате ли нещо непривично тук? Огледайте добре. Не бързайте.
Не го интересуваше какво ще си помисли Клеман. Вече нямаше никакво значение.
— Не, господине… Всичко е както обикновено.
— Вие ли използвахте колата тази нощ?
— Но… не, господине.
— Почакайте!… На другия ден след нашето пристигане ми казахте: „Може би други преди мен би трябвало да бъдат обвинени.“ Спомняте ли си? Имахме лека разправия.
— Да, господине… Спомням си.
— Е, какво имахте предвид тогава? Кажете ми, не се страхувайте. Няма да се разсърдя.
— Нищо, господине. Казах го, без да мисля, защото бях ядосан.
— Сигурен ли сте?
— Да, господине.
И от тази страна изходът беше зазидан. Бяха взети всички мерки. Нареждане: да не се безпокои болният, да не се подхранва неговата неврастения.
— Добре, Клеман. Благодаря ви.
Шофьорът излезе, отдалечи се тихо и тази предпазливост вбеси Ермантие. Потърси пакета цигари, изпусна струйка дим. Бяха отвратителни леки цигари. От няколко дни Кристиан упорствуваше да му купува тези американски цигари със съмнителен вкус под предлог, че от голоаз кашлял. От една страна, всички лъжеха, за да направят почивката му по-приятна и по-удобна. А от друга страна, имаше сума ти куцащи подробности, които му отнемаха всякакво спокойствие. Утринната свежест малко по малко прогонваше призраците му. Не, изобщо не беше подплашен. Никога мисълта му не е била по-пъргава, по-остра, по-непреклонна в тайните си намерения. Беше твърдо решен да води играта докрай. И наистина беше игра… игра на сляпа баба, жестока и напрегната, където не беше лесно да се посочи жертвата.
Имаше слънце върху умивалника, широка, вече пареща ивица, която ръката му пресичаше, щом се протегнеше до полицата за гребена или четката за зъби. Още един жарък ден. Стъпки прекосиха площадката:
Юбер, вече обут за излизане в града. Капаци се удариха о стените: Кристиан беше станала. В кухнята скърцаше мелничката за кафе. Само Максим не даваше още знак за живот. Дали да не отиде да почука на вратата му? Та Максим да му обясни какво е правил с буика. Започваше да си позволява много… А и толкова лесно можеше да се възползва от положението си! Да напише просто сто вместо трийсет и пет хиляди на един чек!
Ермантие се улови с две ръце за мивката. Тази мисъл бе изскочила изневиделица. Остана превит, с отворена уста, изгарян от подозрението си. Максим не беше способен… Но не, напротив, напълно способен беше. В главата му нахлуха всичките му малки волности… Разбира се, нищо сериозно, те не пречеха Максим да бъде очарователно момче… Той никога не бе знаел, както се казва, цената на парите. Прекалено обичаше живота.