— Ефектът не е пълен, защото капаците не са затворени — забеляза Юбер.
— Няма значение, уверявам ви — кротко продума Ермантие — Свети ли?
— Да.
Ермантие стисна клепачи зад очилата и се помъчи да си представи лампа, блеснала като ден.
— Колко усилия ми струваше! — прошепна той. — Колко работа… Загасете, Юбер.
Чу се щракане.
— Благодаря. А сега — подробностите. Трябва да ми я изпипате тази работа, ясно ли е?
— Нашите търговски агенти тръгват след петнайсетина дни.
— Защо не още тази седмица?
— Не е спешно. Вече сме към юли.
— И какво от това. Не бива да губим нито минута. Мислили ли сте за рекламата?
— Разбира се. Предвидих диплянка с описание на качествата на крушката и изреждане на основните й предимства…
— Не, не грабва вниманието! Направете плакат… Крушката в десния горен ъгъл… много голяма, блеснала като слънце… а долу вляво… цветя, поляна с цветя, всички обърнати към светлината… Нали разбирате идеята! И в ярки багри! Да грейнат всички стени! И някакъв надпис, който плющи, приковава…
— Не се ли опасявате, че такъв плакат ще бъде, — е… как да кажа… малко…?
— Добре де, кажете го: просташки! Но точно такъв ми трябва. Искам да стигне до селяка в неговата ферма, до въглищаря в неговото магазинче, до нощния пазач в неговата будка. Искам моята крушка да стане популярна като батерията Уондър или шунката Олида.
— Не съм сигурен, че сте прав — възпротиви се Юбер.
— Но не, малки ми Юбер. Прав съм. И това боде очите.
Ермантие се смееше, барабанеше с пръсти по гърдите си, подпъхнал палци в жилетката си. По нея се бе посипала пепел. Дрехите му бяха смачкани, но той беше толкова едър, толкова масивен, толкова внушителен, че подобна небрежност бе част от личността му и подчертаваше неговата жизненост. Само черните очила не бяха в тон, приличаха на дегизировка.
— Напишете ми малък отчет — продължаваше той. — Кога ще дойдете при нас?
— Вероятно след две седмици. Ще се възползвам от празниците, за да взема няколко дни.
— Е, значи имате предостатъчно време. Но никакви празнословия. Предвиждания за разноските, състояние на нещата в момента и макет с подходящия рекламен надпис… Всички ще участвуваме… Обявете конкурс сред персонала… Много съм доволен, Юбер, Подайте ми тази крушка.
Пое я в шепата си, още топла и не по-тежка от въздушен мехур.
— В нея има бъдеще, драги, ако съумеем да запазим преднината си. Ще ги надвием, вярвайте ми. След шест месеца ще ми благодарите, че не сме отстъпили пред тях. Ние сме по-силни от тях, не забравяйте, Юбер… Хайде! Ще ми донесете три дузини там. Искам цялата вила да е съоръжена с тези крушки. О, зная какво си мислите. Но това ще ми достави удоволствие… Сега вървете. Чакат ви писма за разписване, трябва да се срещнете с началниците на отделите. Късметлия! А мен през това време ме отвеждат като болен във Вандея. До скоро, малки ми Юбер. Наистина съм доволен.
— До скоро, скъпи приятелю. Лекувайте се добре.
Юбер излезе и Ермантие чу шушукане в коридора.
— Кой говори там? — попита той с мощния си глас, който винаги всяваше лек страх.
— Аз.
— Кой аз?
— Марселин, новата прислужница.
— Е, какво има?
— Един тук иска да види господина. Бил приятел на господина.
— Не ви ли предупредиха, че не желая да приемам никого? — кресна Ермантие.
— Да, господине… Само че този господин настоява… Господин Блеш… Казва, че…
— Блеш? Сигурна ли сте?… Какво чакате, по дяволите, та не го доведете!…
Блеш! Да, денят не беше лош. Ермантие пристъпи към прага, удари се о стената, намери вратата в мига, когато Блеш се появи, така че за малко да се блъснат един в друг…
— Хей, старче! — шепнеше развълнувано Блеш. — Моят стар другар…
— Прощавай — рече Ермантие. — Сигурно си ме чул да крещя. Нали сега разбираш!… Не искам да идват да ме разглеждат като някакъв странен звяр. Не искам да доставям това удоволствие на някои… Та не си подавам носа навън… но какво става с теб!
— Бях в Шотландия, когато научих за злополуката с теб; Значи е истина, бедни ми Ришар… И няма никаква надежда? Наистина ли си изгубил зрение?
— Напълно… Ела да седнеш. Ето, погледни!
Ермантие свали очилата си и Блеш видя страшните очи със зашити в червеникава линия клепачи, опърлените вежди, белезите, лъкатушещи към слепоочията и скулите.
— Ох, бедни ми приятелю!
— Много ли е грозно? — попита Ермантие. — Напразно опипвам, не мога да си дам сметка.
Блеш стискаше ръцете си една в друга. Накрая прошепна, като полагаше усилия да овладее гласа си:
— Не… Не е чак толкова грозно… особено като си с очила. Трябва да знаеш, за да обърнеш внимание, уверявам те… Но как стана? Чух за някаква експлозия.