Ермантие намокри хавлиената ръкавица, избърса си челото, ушите. Но какво си измисля? Впрочем дали Кристиан или Юбер вече не са надушили нещо, ако Максим си е позволил… Кристиан имаше око за всичко, що се отнася до банковата сметка! Да, но чекът беше едва от миналата седмица. Би трябвало да се изчака изчислението. Освен ако… „Може би други преди мен би трябвало да бъдат обвинени.“ Клеман често ходеше в Ла Рошел и Сабл. Чуваше приказките по баровете, около казиното… а Максим беше добре познат по крайбрежието.
Ермантие пи от чашата, с която брат му си беше послужил, за да глътне хапчетата си. Отвратително беше да обвинява така, без никакви доказателства. „Ето докъде стигнах. Да подозирам всеки, всички, защото не мога да ги виждам. Но нима нямат основание да лъжат? На един болен не се полага истината!“ И все се питаше, презирайки сам себе си, дали написаната на чека цифра е била само сто хиляди… Защо да не е сто и петдесет хиляди?… Защо не? И този снизходително-покровителствен тон на Максим! Не е ли естествено да се обръщаш така към победените, да ги презираш, да ги ограбваш?
Всяка дума, всеки образ беше болка. Ермантие пресуши втора чаша. После как да е завърза вратовръзката си, навлече сакото си. Като мина пред часовника, пипна стрелките: осем и четвърт. Кристиан сигурно беше облечена. Той излезе, преброи вратите.
— Мога ли да вляза?
Тя отвори. Той леко размахваше длан пред себе си, като да улови онова, що се излъчваше от Кристиан, и да го превърне в цветни линии, части от силуета, ала долавяше само елегантен парфюм, призрак на съществото, което толкова бе обичал, и остана така, с протегната ръка като просяк.
— Е — рече Кристиан, — какво има?
— Мога ли да говоря с вас?
— Но, Ришар, що за въпрос! Сякаш сте на гости. — Той точно така се усещаше. Влезе, подпря се на вратата, опасявайки се от клопките на столове и кресла.
— Само да си сложа пеньоара — обади се Кристиан.
Представи си я съблечена. Не можеше да повярва, че е била негова съпруга, същата онази жена, дето бе сложила ръката си в неговата пред свещеника, същата, с която е бил свързан за вечни времена. Неволно въртеше лекичко глава надясно, наляво, за да улови мириса откъм тоалетката, откъм неоправеното легло. Чувствуваше се виновен, сякаш изпитваше чудовищно желание. Би искал да скрие лицето си с ръце.
— Слушам ви — рече Кристиан, докато разместваше някакви шишенца в банята.
— Става дума за Максим — задочна Ермантие. — Харчил ли е много напоследък?
Пеньоарът помете килима. Тя се движеше със съблазнителен шум.
— Нищо не съм забелязала. Би трябвало да знаете какво давате на брат си.
— Подписвам чековете… Но не ги попълвам аз.
— О, мислите, че…
— Той е комарджия. И съм сигурен, че играе на големи суми… Сигурен съм също, че губи.
— Няма да е трудно да разбера.
— Благодаря, Кристиан. Ще ви бъда задължен… Навярно греша, но няма да съм спокоен, докато не съм сигурен… Не трябваше да му отпускам юздите. Но пак ще го хвана изкъсо този юнак! Не мога да търпя такива маниери. Излиза. Връща се. Взема колата. Да не би да е на хотел… Ще разговарям с него след малко!
— Не — каза Кристиан.
— Какво? Не сте ли съгласна?
— Не, не е това, Ришар… Седнете.
Тя го хвана за ръка и го поведе из стаята, докато той отново си мислеше, че има право да идва в тази стая, че си е у дома, че е съпруг на Кристиан. Помисли си също, че може би щеше да я разори, и седна вдървено.
— Максим вече не е тук — поде Кристиан. — Тръгна си тази нощ.
— Зная. Той излезе. Но после се върна.
— Не. Тръгна си… окончателно.
— Но обяснете ми! — викна Ермантие. — Омръзна ми тази тайнственост.
— Няма никаква тайнственост — рече тъжно Кристиан. — Онова, от което се опасявах още от първия ден, се случи. Максим отиде в кухнята уж да изпие една сода. И кавгата с Клеман избухна. Когато пристигнахме с Юбер, вече налитаха да се бият. И таз добра! Клеман настояваше да ви известим. Но аз не бях съгласна. Спяхте, а пък и беше за предпочитане да приключим с това веднъж завинаги. Впрочем Максим разбра. Той беше виновен и предпочете да се измъкне веднага. Ама каква вечер! От едната страна Марселин реве… от другата Клеман, хукнал да си стяга багажа… Едва ги успокоих. Накратко, Юбер закара брат ви в Ла Рошел… Мисля, че ще вземе първия влак за Лион. Наистина с него никога не знаеш!…