— Трябваше да ме предупредите — каза Ермантие.
— Да ви предупредим ли! Та, бедни ми приятелю, нали ви знам колко лесно избухвате, вашето присъствие нямаше да помогне с нищо. Бяха като две кучета. А и да ви разбудим така грубо…
— Максим ли реши да си тръгне?
— Не. Аз го изгоних. Е, учтиво! Казах му, че може да се върне, като се успокои, че има нужда да смени въздуха. Казах му също, ако поне малко е загрижен за здравето ви, би трябвало…
— Добре, добре. Е и?
— Ами той не се опъва. Кротко отиде да вземе нещата си, докато Юбер изкарваше колата. Преди да си тръгне, ми каза: „Извинявам се, Кристиан. Не бях на себе си. Страшно съжалявам заради вас и Ришар.“
— И това е всичко?
— Да.
— Искрен ли ви се стори?
— Да.
— Къде го е оставил Юбер?
— Пред хотел „Дьо-з-Ил“. Там било страхотна буря.
— Попитахте ли Максим дали има пари за път?
— Не. Изобщо не се сетих. Признавам, гледах само колкото се може по-бързо да си тръгне.
— В колко часа се прибра Юбер?
— Един и нещо… Защо?
Ермантие се поколеба. Толкова чудато беше това, което имаше да каже! Как да признае, че е чул да пристига една кола, която се е отдалечавала, и да се отдалечава една кола, която е пристигала? Но не можеше да се освободи от тази натрапчива мисъл.
— Бедният Максим все пак — прошепна той.
— Какво! Да не би сега да седнете да го съжалявате. Преди малко искахте да го скастрите. Не ви разбирам.
— Изглеждаше ли уморен?
— Спор няма, не изглеждаше добре, но при живота, който води…
— Може би не сме му обръщали достатъчно внимание, Кристиан. Всъщност той е по-болен от мен. Ще ви помоля за нещо… Обещайте ми, че няма да се разсърдите… Ще кажете на Юбер да ви закара дотам.
— Какво? В Ла Рошел?
— Да… в Ла Рошел… и ако Максим още не е заминал, ще го върнете.
— Ришар! Давате ли си сметка?
— Да. Но си давам сметка също и за това, че това момче има нужда от мен. Искам да знае, че домът ми е винаги отворен за него. Аз не съм го пъдил.
— Обвинявате ли ме?
— О, не.
— Тук ще стане непоносимо, ако се върне… Голяма е вероятността Клеман да ни напусне.
— Е, и какво от това! Повече обичам брат си, отколкото вашия шофьор.
Ермантие се изправи. Гневът изкривяваше устните му. А бе помислил за миг, че войната е свършила. Войната на малки спречквания, засади, удари, в която той вече не беше по-силният. Хайде! Никакво размекване! Никаква милост!
— Ще тръгнете веднага. И ще кажете на Максим, че му заповядвам да се върне… Колкото до Клеман, аз се наемам да го успокоя.
Ето този глас му бе създал най-непримиримите врагове. Изчака отказ, възражение. Тя сигурно го мразеше в тази минута. Та той сам се мразеше! Тя мълчеше обаче. Той приближи до вратата, обърна се.
— Максим е едно дете — рече той. — Дори и да шмекерува леко с чековете… по дяволите, мога да го понеса, як съм!
Никакъв шум откъм Кристиан. Сякаш не беше вече в стаята. Ермантие излезе и с ръка на стената се отправи към стълбището. Юбер закусваше на верандата. Стана, когато Ермантие го доближи.
— Добър ден, скъпи приятелю. Добре ли спахте?
— Да — изръмжа Ермантие. — Та седнете, де. Кристиан току-що ми разказа за брат ми.
— А, значи ви каза?
Но защо гласът на Юбер трепереше? От какво се страхуваше?
— Трябва да върнете Максим — продължи Ермантие. — Веднага. Сигурно не е бил прав да се кара с Клеман, но ако не се върне в Лион, ще се разболее. Никакви колебания значи! Ще придружите Кристиан до Ла Рошел и ще ми доведете Максим с колата.
— Е, това е за предпочитане — заяви Юбер. — Бедният Максим, наистина, като го видях да си тръгва като изпъден слуга…
Ермантие целият се беше напрегнал да слуша. Имаше нещо в гласа на Юбер, което не беше в ред. Но какво? Никакво съмнение, че изпитва облекчение от взетото решение. Прекалено облекчение дори! Сякаш отначало се е страхувал много.
— Разкажете ми какво се случи в кухнята — попита нехайно Ермантие.
— О, много е просто. Тъкмо се канехме да се качваме да си лягаме. Брат ви беше жаден. Отиде да вземе някаква бутилка от хладилника. Видял е Марселин сама, вероятно я е целунал и Клеман е изникнал в същия миг от задната врата… Когато ги открихме с Кристиан, бяха стигнали до бой.
Ермантие бавно размазваше масло по препечените си филийки. Опитваше се да си представи сцената. Максим, навеждащ се над Марселин, може би просто за да предизвика шофьора. Но за какво му е било на Максим да търси кавга?
— Възрази ли нещо, когато Кристиан го помоли да си върви?
— Не.
Ето, точно това беше странно.
— Отивам да кажа на Клеман — рече Юбер.
— В никакъв случай! Види ли Клеман на волана, Максим никога няма да се съгласи … Вие ще карате колата, както тази нощ.