— Прав сте! — отбеляза Юбер. — Тази история наистина ме побърка.
Правеше усилия да изглежда непринуден. И извади кутийката с ментов дропс, както винаги, когато беше притеснен.
— Е, до скоро. Надявам се да ви доведем блудния син.
„Фалшив тип“, помисли Ермантие. Но изкриви устата си в усмивка. Токчетата на Кристиан чаткаха в хола.
— Побързайте — викна Ермантие.
Той остави ножа на покривката, наклони глава, за да не изпусне никакъв шум. Буикът потегли и моторът изръмжа по-силно при преминаването на вадата. Точно както тази нощ! Не е възможно да сбъркаш едно потегляне с едно връщане. Ермантие заопипва, откри ножа, масленицата. Маслото имаше лош вкус. Не беше достатъчно солено. Или пък самият той от болестта вече не усеща нещата както преди?
— Господинът свърши ли?
— Да… Кажете ми, Марселин… Къде е Клеман?
— В градината, господине. Полива.
— Благодаря.
Ермантие отблъсна стола си. Имаше ли смисъл да разпитва това девойче? То щеше да излъже, за да се оневини. Или пък, обратното, щеше да даде някаква смущаваща подробност заради удоволствието да го притесни. Малка уличница! Сега стъпалото. Всъщност от стаята до портата, от портата до стаята, все същите жестове, като затворник. Беше не просто почивка. А доброволно отшелничество. Имаше ли причина да живее така затворено? Не за пръв път си задаваше този въпрос, но някакъв потаен страх му пречеше да си отговори. А споменът за неотдавнашната му разходка покрай брега добавяше към този страх и някакъв ужас. И внезапно разбра защо толкова искаше Максим да се върне. Максим нямаше да откаже да спи в съседната стая. Така че при нужда щеше да бъде достатъчно да почука на стената… Ето нещо, на което Ермантие не бе обръщал никакво особено внимание досега: всички техни стаи бяха отдалечени от неговата. Беше изолиран като прокажен. Защо ли? Защо? Още един идиотски въпрос.
— Тук ли сте, Клеман?
— Да, господине… нали чувате водната струя.
Щом се опита да го заговори, той непременно действува с маркуча!
— Приближете се, Клеман.
— Да, господине.
Обувките му скърцаха. Миришеше на пот, на мокри дрехи.
— Научих какво се е случило тази нощ — рече Ермантие.
— Така ли?
Същата тревожна интонация като при Юбер.
— Моля ви да извините брат ми — прошепна Ермантие.
Не беше силен по извиненията. И не беше недоволен, че Максим … Какво пък, Клеман е трябвало да си отваря очите за Марселин.
— А вие не забравяйте, че брат ми не е много добре напоследък… Та затова ще се върне.
— Ще се върне ли господин Максим? — попита Клеман невярващо и може би нахално.
— Учудва ли ви?
— Да, учудва ме… след това, което се случи.
— Така е. Обаче сега изисквам… чувате ли ме, Клеман, да не се повтарят сцени като снощната.
— Господинът може да бъде спокоен.
И Клеман се държеше фалшиво, страхотно фалшиво. Правеше се на глупак и сякаш му доставяше удоволствие.
— Добре — отсече Ермантие. — Ще внимавам всеки да си знае мястото. Свободен сте.
— Слушам, господине.
Този глас, дето искаше да мине за покорен, а издаваше ликуване. Мръсен тип! Доволен е бил да удари Максим, защото Максим, това е донякъде самият Ермантие. „Нямам нужда да ме обичат“, помисли Ермантие, докато се насочваше към портата. Карамфилите ухаеха. Въздухът жужеше от насекоми. Прасковката сигурно бе нападната от оси. Ермантие стисна пречките на желязната порта. Пареха. За миг му се прииска да излезе, да поеме между плешивите хълмове към селото. Не се осмеляваше да завърти желязната дръжка, защото Клеман щеше да чуе и да се усмихне сам там, долу. И все пак. Да си отиде! Да зареже семейство, работа и този отвратителен страх, дето сега щеше да го обсажда всяка нощ… Негова ли беше вината, че се превръща в страхливец?
Обърна се назад. Добре, че беше Максим. Обхвана го невероятно нетърпение. Час по-скоро да види Максим! И толкова по-зле, ако иска много пари. В замяна щеше да му даде сигурност, покой. Докато той беше тук, нямаше да се случи нищо. Ермантие се прибра в къщата, повика Марселин.
— Пригответе съседната на моята стая. Брат ми ще живее в нея.
Какво! Какво толкова странно бе казал пак? Защо не отговаряше, дори не помръдваше. Усещаше я вцепенена, там, пред себе си.
— Е, хайде, вървете, Марселин. Нали ме чухте?
— Да, господине.
Едва измъкваше думите си, гласът й трепереше.
— Ще го наглеждам от стаята си. Ще трябва да мирува.
— Да, господине.
— Какво? Плачете ли? Марселин! Върнете се!
Вече бе избягала по стълбите. Значи искрено обичаше Максим! Може и да е бил несправедлив към това момиче. На свой ред изкачи стъпалата. Уханието на карамфилите и розите стигаше дотук, изпълваше коридора. Той влезе в стаята си, примъкна креслото до прозореца и запали цигара. Кротко се унесе, изтощен от безсънната нощ, и очите му се отвориха пред възхитителни сънища. Не чу връщането на буика. Не чу шушукането на гласовете в приземния етаж, нито стъпките по стълбището. Кристиан дълго чука на вратата. Тогава багрите увехнаха под клепачите му, формите се стопиха, мракът се завърна и той се събуди с натежала глава, без да знае къде се намира, какво става.