— Аз съм, Кристиан. Скочи рязко.
— Влезте, за бога. Къде е той?
Вече бе разбрал и се отпускаше тежко.
— Заминал беше — рече Кристиан. — Пристигнахме много късно.
— Имаше ли влак?
— Да, за Париж… За всеки случай Юбер му изпрати телеграма в Лион, сякаш вие сте я написали:
„Инцидентът уреден. Върни се. Целувки.“
— За първи път да се сети да предприеме нещо умно — изръмжа Ермантие. — Да почакаме. Надявам се, че този глупак Максим…
— Но, разбира се — рече Кристиан. — Няма за какво да се тревожите толкова. Поколеба се.
— Знаете ли кого срещнахме в Ла Рошел? Онези, Белем.
— Не ме интересуват.
— Дълго ме разпитваха за вас. Ще минат утре.
— Какво?
— Предупредих ги, че вие не сте много добре и вероятно ще останете в стаята си.
— И още как! Та аз не ги понасях и… преди! Камо ли сега…
— Не мога да бъда груба с хора, които винаги са се отнасяли изключително коректно към нас. Но ще им кажа, че не се чувствувате добре.
— Всъщност и вие не държите много да ми изпращате посетители. Признайте си.
— Ришар!
— Бог знае какво ще видят, а какво ли ще си помислят! Може и да бъдат ужасени? Не е ли вярно?
— Ришар! Не обичам да ви слушам, като говорите така.
— Да приемем, че се шегувам. И защо толкова държат да дойдат тези ваши Белем?
— Стори ми се, че се интересуват от работата на Агостини — призна Кристиан. — И при тях има сериозни повреди и не знаят към кого да се обърнат. Изглежда, преуспяват. Обясниха ми, че са купили още две предачници в Рубе. А ако можехте да видите новата им кола! Пакард! Истински салон, вътре да каниш гости.
— Не харесвам пакардите. Много са парвенюшки.
— Няма що, бедни ми Ришар, решите ли да бъдете хаплив…
Тя излезе и Ермантие заключи след нея, сякаш Белем бяха вече на стълбите. Белем! Бегли ваканционни познати, виждаха се всяко лято. Той — късокрак, с тройна гуша и без вежди. Тя — мургава, суха, злъчна и със златни зъби като гледачка на карти. Но не си знаеха парите.
Ермантие ритна някакъв препречил му се стол. Ако посещенията започнеха, значи трябваше да се маха. Ще отиде при Максим и двамата ще заминат, където им видят очите… Да заминат с Максим! Но дали Максим щеше да иска да тръгне с него?
VIII
— Значи разбрахме се — рече Ермантие. — Започвате още от утре и свиквате нашите агенти от Испания и Португалия. Обмислях въпроса и тази нощ. Трябва да започнем с това. Ако можем да пуснем нашата крушка на предвидената цена, тя ще намери добър прием там. След това можете да направите проучвания за Швейцария и Италия. Изгледите са добри. И всичко да стане до октомври. Но размърдайте се, Юбер! Не забравяйте, че подемаме голяма битка и ще се опитат да ни торпилират. Колко ви е часът?
— Осем и четвърт — отвърна Юбер. — Имам предостатъчно време.
— Предостатъчно ли! Само час. Ако Кристиан не е готова след петнайсет минути, тръгнете без нея. Нейните магазини могат да почакат. Не е моментът да изпуснете влака.
— Никога не съм ви виждал толкова нервен. Хайде, успокойте се, Ермантие! Обещавам ви да се погрижа за всичко.
— И ми пишете подробно! И най-малките неща са важни за мен. И… телеграма още тази вечер, ако Максим е в Лион.
— Нали разбирате, че не е там. Иначе да ви е писал преди три дни!
— Да, да, и аз така мисля. Но тогава… къде може да е?
Ермантие опипа покривката пред себе си, откри двете прахчета аспирин и чашата с кафе. Глътна прахчетата.
— Къде ли може да е? Знаете ли от какво се страхувам? Че е много болен, за да ми пише.
— Хайде, хайде!
— Имам предчувствие. Може да е идиотско, но усещам, че е болен.
— Чуйте, Ермантие, тази вечер ще бъде много късно. Но утре веднага ще се осведомя. И. няма как да не разбера нещо. Все си мисля, че е отишъл при тази малка актриса, нали знаете.
— Колко стана часът?
— Осем и двайсет.
— Хайде, тръгвайте. Не я чакайте… Къде е Клеман?
— В гаража. Колата е готова. Багажът ми — също. Няма защо да се безпокоите. Не обичам да ви виждам толкова нервен.
— Нищо сериозно, лека мигрена — рече Ермантие. Може би не трябваше да произнася тази дума.