Отгатна, че от другата страна на масата Юбер го наблюдаваше.
— Често ли имате мигрена?
— От горещината е.
— Все пак. На ваше място бих повикал доктор Меруди. Нали той се погрижи за вас, когато стана злополуката. Искате ли да се отбием да му кажем?
— Никого не искам да виждам. Нито Меруди, нито който и да е друг.
— Но точно това ме безпокои. Както сте тръгнали, съвсем ще подивеете, Ермантие. Ето завчера, е, честно казано, не зная как да определя поведението ви с Белем.
Вместо отговор Ермантие стана и запали цигара. Прекаляваше с пушенето. Тютюнът пареше на езика му, устата му непрекъснато пресъхваше. Потърси гарафата. Юбер му я сложи в ръката и му помогна да напълни чашата си, не свали поглед от него, докато пиеше.
— Грижете се за себе си — рече той. — Надявам се да ви намеря възстановен след един месец.
И отново сякаш някакъв пресилен, изкуствен оптимизъм в гласа на Юбер, като когато се говори на неизлечимо болен.
— Не се тревожете за мен — изръмжа той. — А ако нещо куца в завода, не се колебайте да ме предупредите. Ще дойда … Хайде! Ще ви изпратя до колата.
Беше излязъл вятър, силен южен вятър, който преминаваше на горещи талази над градината и спираше въздуха в гърлото.
— От времето е… — прошепна Ермантие, като бършеше челото и шията си.
Цялото му лице го болеше, белезите около орбитите неудържимо го смъдяха, умираше от желание да се почеше. Юбер го хвана за лакътя. Той не се възпротиви.
— Давам ви думата си, Ермантие, че ще поема завода в ръцете си — рече Юбер с изненадваща твърдост. — От вас се иска само да си почивате и да не мислите повече за сделките си. Та отпуснете се да живеете спокойно, по дяволите! Нима не сте добре тук?
— Не — за малко да му отвърне Ермантие. Но предпочете да замълчи, вместо да признае, че не е добре, не е щастлив. С всеки изминал ден все по-силно съжаляваше за Лион. Тук се задушаваше. Сякаш го душаха бавно, ала това той не можеше да признае. Най-малко на Юбер. Приближиха до буика.
— А, ето я най-сетне Кристиан — рече Юбер. — Хайде, дръжте се, Ермантие!
Стисна му ръката, докато задъханата Кристиан хвърляше кошници в колата.
— Ще се върна след малко — каза тя. — Имате ли нужда от нещо?
— Не, тръгвайте веднага. И без това вече сте закъснели достатъчно.
Буикът премина вадата, хъркайки. Ермантие отново се бе заслушал в шума. По дяволите! Никаква грешка не беше възможна! Той сви рамене и отиде да затвори портата. Това му отне немалко време поради дългите железни куки, които трябваше да бъдат наместени. Избърса потта от лицето си и запали цигара. Денят се разгръщаше пред него, безкрайна броеница от празни часове, през които мисълта му без минутка отдих щеше да предъвква грижи. Грижи, които не можеше да сподели с никого, защото Максим беше заминал. Щеше ли да склони да се върне? Какъвто беше докачлив! Животът без Максим! „Но едно време, мислеше си Ермантие, чудесно минавах без него!“ Защото едно време воюваше всеки ден. Сега битката беше свършила. Ермантие се върна обратно по алеята в тежкия вятър, който го блъскаше и олюляваше на моменти. "Трябва да му задам въпроса, да го накарам да ми каже истината. Но от какво се опасяват всички?" Пак тази мисъл, упорита, натрапчива. Как да я пропъди да не бръмчи в главата му като отровна муха? Страхуваха се от нещо, Ермантие беше сигурен в това. Нали усещаше, че го наблюдават, че го дебнат с тревога, която накрая ставаше почти осезаема. Пред него се правеха, че е също както преди злополуката, но атмосферата вече беше различна. Лотие трябва да им е доверил нещо страшно, за да живеят в подобно изплашено очакване, което ставаше все по-ясно доловимо. Бяха едновременно прекалено любезни и прекалено предпазливи. Също като пред свиреп звяр, уж опитомен, но който всеки миг очакваш да те нападне. При това Ермантие почти беше сигурен, че не се страхуват да не би той да полудее. Интуицията! Колко крехко нещо е интуицията, но откакто живееше в мрак, беше принуден да се осланя на това нематериално възприятие. Сам се бе страхувал понякога да не изпадне в лудост. И най-вече когато бе пипнал трите праскови. Ала подобни заблуди, колкото и плашещи да са те, не успяват да разклатят из основи убеждението, че разумът ти е здрав. Усъмняваш се в себе си, но за кратко. Не, имаше нещо друго. Сякаш очакваха да го видят да падне, внезапно покосен от някаква тайнствена болест, която в същия този миг може би зрееше в плътта му. Та затова бяха тъй внимателни. Просто го глезеха, опитваха се да направят по-спокойни последните му дни. Всички малки лъжи, които беше уловил, бяха от онези, с които отрупват агонизиращия, когато всяка надежда е изгубена. Дори милосърдните сестри, дори свещениците лъжат пред леглото на умиращия. Ермантие се спря. Кръвта пулсираше в главата му. Болката беше страхотна въпреки аспирина. И напразно се опитваше да отгатне болестта си, чувствуваше се както обикновено, като се изключи мигрената. Устойчив на краката си, с дълбоко дишане и могъщи ръце. Дали в кръвта му нямаше някакъв съсирек, който всеки миг можеше да блокира сърцето му? Или при експлозията миниатюрно парченце метал се е забило в някоя гънка на мозъка му или в някое друго недостижимо място? От парализа ли беше застрашен, от удар, който поваля най-силните и ги превръща в олигавени чудовища? Да, може би беше това! Вероятно беше това. И халюцинациите, дето го бяха разтревожили толкова, да, те бяха предвестници на…