Ермантие притисна с юмруци слепоочията си. Кръвта течеше, течеше на бързи талази под неговите длани и той мислено я виждаше как циркулира в хилядите малки съдове на мозъка, оросявайки безценната тайнствена материя, родила толкова надежди, толкова мечти. Дишането му се учести. Всеки миг може би имаше опасност да рухне… Значи затова Кристиан почти не излизаше вече, същата онази Кристиан, дето преди прекарваше дните си навън. Затова Юбер го подканяше не само да си почива, ами и да изостави завода. Затова беше дошъл и Максим, под предлог че е изгърмял патроните си… Как да разбере какво точно е казал Лотие? Посочил ли бе срок? Шест месеца? Три месеца? По-малко?…
Само колко ужасно изморен беше, когато стигна верандата. Изморен и стар. Отпусна се на своя шезлонг.
— Марселин!
— Да, господине.
— Донесете ми бутилка коняк и чаша.
— Господинът иска да пие алкохол по това време?
— Побързайте, Марселин!
Подпря главата си с ръка, опита се да се отпусне. И така от предъвкването на все същите страхове най-после беше стигнал до хипотезата, която би могла да обясни всичко. И въпреки обезсърчението си изпитваше смътно доволство. Винаги се е гордеел със способността си да разсъждава правилно, с изобретателност, която повечето от другите не притежаваха. Марселин остави до него бутилката, напълни чашата.
— Господинът не бива да прави това. Алкохолът предизвиква жажда в такава горещина.
— Моля ви, Марселин!
Тя се отдалечи към кухнята, откъдето скоро долетя шум от съдове. Ермантие погълна няколко парещи глътки. Не, неговата хипотеза не обясняваше всичко. Например не обясняваше защо спи съвсем сам в лявото крило. Но, откровено казано, възражението не беше много силно. Дори и ако Кристиан бе дошла да се настани в съседната стая, нима пак не би хранил подозрения? Нима не би отгатнал веднага онова, което искаха да скрият от него? Впрочем — и той стисна чашата си, разтърсен от тази мисъл — дали не идваха нощем да се уверят, че спи? Дали оная нощ някой не се беше покатерил през прозореца да хвърли поглед в стаята? Що за глупост! Нямаше никой. Така да бъде! Но би могло и да има… натоварен със задачата да провери дали не е умрял.
Изпи последните глътки алкохол и ръката му се отпусна бавно. С всички сили се бе стремил към истината. Вече я знаеше. Беше по-ужасна от всичко, което си бе представял. Ето че вече не смееше да помръдне. Гъста пот избиваше от бузите, от челото му, от всяка гънка на шията му. Дрехите му бяха залепнали за тялото. Гадеше му се. Да се самоубие? Да, разбира се… Ами ако се лъжеше? Ако в момента си съчиняваше някаква измишльотина? Когато Максим дойде, ще го накара да намери отрова… В случай на парализа. Максим би проявил милосърдие и би сторил необходимото… Толкова немислимо беше да остане прикован към леглото във вечен мрак, и то в продължение на години. Слепотата все някак си щеше да я понесе. Но да се превърне в някаква жалка останка, в гнусна развалина, това не!
Потърси бутилката на масата и отпи от гърлото, защото се страхуваше да не разлее коняка извън чашата. В момента, когато оставяше бутилката, чу камбаните.
Камбаните биеха кротко, монотонно. Биеха за умряло. Отново надигна бутилката и наведнъж погълна съдържанието на половин чаша, за да прогони този звън. Защото явно нямаше никакви камбани. Часът беше едва девет и половина. В девет и половина в делник няма служба. Значи…
Ала мимо волята си надаваше ухо и далечните приглушени удари на камбана продължаваха да достигат до него, ту почти неуловими, когато вятърът забучеше през градината, ту чудно приближени, отчетливи, свободно пренесени в затишията. Илюзията беше невероятна. Когато се изгубваха напълно, той продължаваше да отмерва ударите на камбаната, да продължава техния ритъм вътре в себе си и ето внезапно камбаната си пробиваше път до него, отекваше в такт като инструмент, който се обажда при подаден от палката знак. И тогава му се струваше, че е в унисон с някаква заупокойна молитва, че отслужва патетична и тайнствена церемония. Никога досега не бе усещал по-пълно омаята на миража. Остави бутилката на плочите край себе си и тихо стана, сякаш най-малкото движение можеше да прекъсне или да накъса печалната мелодия на камбаната. На пръсти се приближи до вратата на верандата. Южният вятър, все по-горещ, навяваше безспир, вероятно от някакъв покрит с буреносни облаци хоризонт. Той разклащаше клоните, свиреше в ъгъла на верандата, но не успяваше да заглуши упоритата камбана, дето не можеше да е реална, защото, ако наистина биеше, би трябвало да предположи, че…