Ермантие се обърна и викна с променен глас.
— Марселин!
Той подскочи, когато тя прошепна край него.
— Да, господине, тук съм.
— Колко е часът?
— Десет без двайсет.
— Тогава какво означава тази камбана?
— Каква камбана?
— Елате тук… Слушайте сега!
Той я чуваше невероятно ясно, крехка, леко приглушена от разстоянието, бродеща сякаш, но толкова жива, че ако беше музикант, Ермантие би могъл да назове тона, който издаваше там, в далечината, тъй настойчиво, като че искаше да каже нещо.
— Господинът да ме извини… но не чувам никаква камбана.
— Как така, Марселин… Да не би да искате да кажете…
— Сигурна съм, че няма камбана. Първо на първо, когато вятърът духа от тази страна, не е възможно да се чуят камбаните от селото. И второ, питам се кой би се забавлявал да ги бие в този час.
— Сватба може би… или погребение?
— Щяхме да разберем. Когато тази сутрин ходих за хляб, никой не ми каза нищо.
Ермантие направи няколко крачки по алеята, но напразно се ослушваше, дори сложи ръката си като фуния на едното, после на другото ухо, не чу нищо. Край. Камбаната беше замлъкнала. Вятърът утихна за миг.
— Господинът нещо се е объркал. Ако биеше камбана, в този момент щяхме да я чуем ясно.
Може би беше права. Може би някакво нервно влакно в главата му не функционираше правилно. Свръхнапрегнатите индивиди често имат бучене в ушите, чуват звънци, камбанки.
— Да се приберем — прошепна той. — Не казвайте нищо на госпожата.
Ако Кристиан беше до него, тя не би го опровергала, ами сигурно щеше да потвърди, че чува камбаната. Ермантие се върна на своя шезлонг и потъна в объркан размисъл. Кристиан би излъгала. Но дали това беше доказателство, че Марселин е казала истината? Ами ако и Марселин беше излъгала? Просто защото не умееше така добре да се преструва. Оплиташе се в гъмжащите противоречиви мисли. Потърси бутилката. Марселин я беше отнесла. Сигурно е помислила, че е пиян. Ето защо му бе приказвала тъй твърдо и безапелационно. За малко да му забрани да слуша, да вярва в тази камбана. И все пак! Ако се вслушаше в себе си, тя отекваше още, тембърът й същият като на селската камбана. Не беше казал това на Марселин, а точно то бе най-смущаващото. Защото ако камбаната бе илюзия на разстроените му нерви, вероятно щеше да бъде или с по-нисък, или с по-висок, при това различен тон. Но точно същият звук! Леко тържествен, с притреперване на метала в мига, когато езикът удряше бронзовата стена.
Не го свърташе на едно място. Трябваше му движение, щом напрегнатата му до крайност мисъл работеше тревожно, както едно време, когато беше по следата на някакво откритие. Вмъкна се в къщата и опипва по-дълго, преди да намери стълбището. Грешките му в ориентирането, колебанията, нищо вече не го дразнеше. Той влезе в стаята си, отвори прозореца, облегна се на перваза. Палеше цигара от цигара, за да поддържа възбудата, настанила се в жилите му и изгаряща го отвътре като треска. Толкова по-зле, ако нещо в него се скъсаше и той паднеше мъртъв на земята. Вече нямаше голямо значение. От прозореца щеше да чуе буика, Кристиан непременно щеше да се качи да се преоблече, преди да разтовари провизиите в кухнята. Така че трябваше да чака.
Вятърът имаше вкус на прах, на нагрят пясък. Ермантие не си спомняше южен вятър да е бил толкова силен и парещ. Пъхтеше, свил кърпичката си на топка в ръката, но страдаше много по-малко от жегата, отколкото от мислите, които бавно, с все по-ужасяваща точност се надигаха в съзнанието му.
Той чу буика и премествайки се предпазливо, докосна стрелките на часовника: единайсет и четвърт. Горе-долу както беше предполагал. Открехна вратата на стаята и се ослуша. Отдолу идваше гълчава от гласове, която премина в шушнене. Кристиан не се свенеше да бъбри с Марселин и говори дълго, преди да се качи. Най-после стъпалата изскърцаха и острите й токчета се отдалечиха към другия край на коридора. След няколко минути слезе, тътрейки чехли, които шляпаха по стъпалата. Сега беше моментът. Ермантие отиде да завърти копчето на радиото и пусна шумна музика. Краката му трепереха от вълнение. Не можеше да преглътне слюнката си. Спря се на прага на стаята. Някой прекосяваше трапезарията. Той разпозна гласа на Кристиан, но беше неспособен да разбере какво казва. Изчака доста, преди да се закандилка отново. Опря се с рамо в стената, когато усети дръжката на вратата. Знаеше какво страдание го очаква зад тази врата и му беше необходимо да събере всичките си сили. Влезе и стъпка по стъпка, протегнал ръце напред, се отправи към скрина, където Кристиан държеше дрехите си. Наложи се да заобиколи едно кресло, маса. И най-малкият шум би го издал, а искаше да е сам, сам да срещне изпитанието, което го очакваше. Грубо дръпна вратата на шкафа и пръстите му заровиха. Веднага откриха шапката и потънаха между широките дипли на някакъв плат, застинаха… После Ермантие дръпна ръце, отпусна ги покрай тялото и наведе глава. Бореше се срещу шемета. Беше си дал дума, че ще издържи, ала сега се питаше дали няма да се строполи. Отвратително парене разяждаше празните му очи, които вече не можеха да плачат. Пое дълбоко дъх, за да отпусне обръча, притиснал гърдите му, и се възненавидя, че още е тук, жив, неразрушим. Ако трябваше да бъде повален от някой кръвоизлив, това беше моментът. Искаше да изчезне. Достатъчно бе живял.