Затвори шкафа и се оттегли. Вече не се опитваше да заглуши шума от стъпките си. В миг всичко му бе станало безразлично, но не срещна никого в коридора. Шокът го беше оставил замаян, безпаметен и сега бродеше из къщата като гостенин. Не разпознаваше вече тапетите на пипане. Забравил бе да брои вратите и не знаеше в кое крило се намира. Стаята, в която беше влязъл, в никакъв случай не беше неговата. Миришеше на застоял въздух и увехнали цветя. Когато докосна желязното легло с медните топки, се сепна: беше в стаята на Максим. Някакъв могъщ инстинкт го беше довел в тази стая, където обаче не искаше да идва. Седна на леглото и дланите му машинално започнаха да галят завивките. Въздъхна и се изправи, защото неподвижността и мълчанието ставаха непоносими. Прозорецът беше затворен. Той обиколи стаята, разходи ръце по камината, нощното шкафче, малкото бюро, ала Максим не беше оставил нищо след себе си. Дори саксофонът беше изчезнал. На нощното шкафче имаше шумолящи листенца, а на бюрото — стрък вече изсъхнал карамфил. Ермантие дълго го въртя между пръстите си, вторачен в нещо, което единствено той виждаше. Беше забравил цигарата, която висеше угаснала в крайчеца на устата му. От време на време беззвучно изломотваше думи като човек, измъчван на сън от кошмар. Хвърли стръка карамфил, изправи скованите си плещи, разсеяно помисли за Юбер, който трябваше да изпрати телеграма, и си тръгна, без дори да затвори вратата. Искаше отново да се върне там и пак да провери, защото неговите уши, нос, ръце вече го бяха мамили. Като последен шанс, който си даваше преди… не знаеше преди какво … може би преди да вземе решение, ако предположим, че още имаше сили. Този коридор беше безкраен, превръщаше се в пътя към Голгота, вратите бяха спирките, където трябваше да се ослушва за шумовете отдолу. Марселин слагаше масата, сребърните прибори дрънчаха и той си помисли за камбаната. Стисна пестници, тръгна отново. Имаше опасност да попадне на Кристиан в стаята й. Щеше ли да дръзне да й обясни защо се вмъкваше така? За щастие помещението беше празно — поне така му се стори. Кристиан непременно щеше да го заговори, ако беше там. Върна се при скрина, отвори го и спусна ръцете си напред. Откри само носни кърпи, навити чорапи, букет лавандула, купчини бельо, между които имаше кухина, точно колкото да побере една шапка. Но шапката беше изчезнала.
— Помислила е за всичко. Дори се е сетила за това. Бедната Кристиан! Как да й благодаря сега?
Беше късно, прекалено късно за всичко, дори и за да вземе ръката на Кристиан и да я стисне с любов. По-добре да си мълчи, да чака. След няколко дни, ако все още беше жив, ако успееше да се успокои, ако имаше силата да говори хладнокръвно, тогава щеше да й каже какво мисли за нейния жест. А дотогава волята нямаше да му стигне, за да се прави, че не знае онова, дето в никакъв случай не биваше да знае.
— На масата! — викна Кристиан. — Ришар!… На масата!
Той бързо се отдръпна от шкафа и отговори прегракнало:
— Ето! Идвам.
Прокара кърпичката по лицето си, изчака малко. Много беше трудно да изглежда естествен. Накрая слезе.
— Да не сте изморен? — попита Кристиан, разтревожена начаса.
— Не… никак… Само че бях задрямал… И сега забелязвам, че съм забравил да спра радиото… Марселин, бихте ли го изключили?