Марселин напусна трапезарията. Ермантие разгъна салфетката си, увери се, че хлябът му е подръка.
— Много народ имаше на влака — рече Кристиан. — Но Юбер все пак си намери местенце.
Говореше най-естествено, което помогна на Ермантие да играе ролята си.
— Доволна съм — продължи тя, — че го виждам толкова енергичен. Откакто му дадохте карт бланш, е друг човек. Още веднъж ми обеща да се погрижи за Максим. Скоро ще научим нещо.
— Прибрахте се късно — отбеляза Ермантие.
— Спрях за малко в селото — обясни Кристиан. — Подпалила се плевнята на Пайюно и всички бяха направили верига да гасят. Удариха и камбаната. Не чухте ли?
— Да, чух — каза Ермантие. — Стори ми се, че чух нещо. Нищо, че Марселин твърдеше обратното.
Бедната Кристиан! Как би могла да отгатне, че той бе открил шапката й?
IX
Ермантие отново бе поискал бутилката коняк. От няколко дни се опитваше да се упои. Срамуваше се пред Кристиан да пие този алкохол, дето го правеше само червен и отпуснат, без да притъпява разяждащата го мисъл. Влачеше своята грижа и мъка из къщата, поваляше се в някое кресло или в шезлонг, придрямваше, сетне излизаше в градината, където жегата не закъсняваше да запулсира в главата му. Връщаше се да глътне прахче, подлагаше глава под чешмата, сновеше от вратата до прозореца в стаята си, ломотейки неразбираеми неща. Кристиан вече не излизаше. Изпращаше Марселин да пазарува с колата. Ермантие усещаше, че тя отдалеч скришом бдеше над него. Щом се оттеглеше на първия етаж, винаги имаше някой наблизо, който не го изпускаше от око. Кристиан се опитваше да го задържа по-дълго на масата. Марселин приготвяше изискани ястия. Но нито пълнените миди, нито филето от калкан, нито изкусните сладкиши успяваха да го извадят от мрачния му размисъл. Кристиан бъбреше, разказваше му селските сплетни, сватбата на дъщерята на Андро с някакъв търговец на миди от Маран, превръщането на бакалницата на Марсиро в салон за чай. Той слушаше учтиво, никога не задаваше въпроси. Не тръпнеше нетърпеливо, ако пощата закъснееше. Кристиан му четеше писмата на Юбер:
„Направих каквото трябваше с нашите агенти. Смятам, че всичко ще бъде наред в това отношение. Ще получа изчисленията идната седмица…“ Следваха преценки относно производството на лампата, които извикваха прозявка у Ермантие. Юбер не пропускаше да добавя по някой пасаж за Максим.
„Както можеше да се предположи, Максим е заминал с приятелката си. Ако сведенията ми са точни, в момента се намирал в Жерардмер…“
Той обещаваше нови подробности и Кристиан добавяше сдържан коментар.
— Не бяхте прав, Ришар, да се тревожите за него. Това момче се нуждае от непрекъснато движение, истински бохем…
Ермантие кимаше в съгласие, гаврътваше една след друга две чаши коняк. После се изтягаше в шезлонга и промърморваше:
— Сега ще поспя малко, Кристиан. Идете да глътнете въздух.
Останал сам, започваше да се упреква, че е пропуснал момента. С часове предъвкваше обвиненията срещу себе си. Не можеше да се познае. Тогава поемаше тържествени обещания да говори, преди да е изтекъл следобедът, на вечеря, като тръгнат да си лягат. И накрая отлагаше за следващия ден. Самата Кристиан му предостави търсения случай. Пиеха кафето на верандата. Клеман и Марселин бяха отишли да купят риба. Наоколо беше спокойно. Чуваха се мухите около цветята.
— Едно копче се кани да ви падне — рече Кристиан. — Ще го зашия след малко и тъкмо ще заръчам на Марселин да изглади сакото ви. Нуждае се от това.
Ермантие не се беше подготвил. Отговори съвсем естествено:
— Тогава сложете и траурна лента на ревера ми.
Това беше всичко. Шумът от лъжичката на Кристиан замря. Ермантие се отпусна лениво в шезлонга. Беше смъкнал товара от плещите си. Да бе знаел, че е толкова просто, нямаше да чака толкова дълго. Кристиан внимателно остави чашата си. Усети я, че се свежда над него.
— Не се тревожете. Устоях на първия удар. Нали виждате… Жив съм. А сега можем да поговорим.
— Ришар!… Ох, Ришар… Страшно съжалявам… Ако знаехте колко ми е мъчно.
Импулсивно стисна ръката му, като че ли плачеше.
— Благодаря, Кристиан — рече той.
— Но как разбрахте?
— По шапката ви… Много късно я махнахте от шкафа. Имах време да напипам вашия воал.
— Ама…
— Забравяте камбаната. Не биеше тревога, Кристиан. Мога да различа кога бие за умряло.
— Толкова бих искала…
— Знам, Кристиан… Не плачете. Бяхте чудесна… Юбер също. Наистина не съм бил прав.
Тревогата, страхът, притеснението, всички опасности, всички призраци се отдръпваха. Оставаше някаква голяма кротка тъга.