— Вашите недомлъвки не можеха да се обяснят по друг начин. Разбирам много повече неща, откакто престанах да виждам.
Ръката на Кристиан стисна по-силно китката му.
— Простете, че ви лъгах — прошепна тя. — Казах му аз на Лотие, че ще бъде отвратително. Някои дни ми се струва, че полудявам.
— Вашата лъжа беше просто премълчаване, Кристиан. Не е голяма работа. Кавгата с Клеман в кухнята истина ли беше?
— Да. Внезапно Максим започна да се задушава. Тутакси разбрахме, че е сериозно, много по-сериозно от обикновено… Изпратих Юбер да извика Меруди… Клеман си беше изкарал акъла и никога нямаше да успее да се справи. Бедният момък се чувствуваше отговорен. Беше разстроен… Меруди тъкмо си лягал. Колкото да се облече, не се забави много, но Максим вече хъркаше, когато той пристигна.
— Ако телефонът работеше…
— Нямаше да промени нищо, Ришар. Меруди установи остър белодробен едем. Опита се да му пусне кръв, но вече нищо не можеше да помогне. Във всички случаи брат ви беше обречен. Нуждаел се е от непрекъснати грижи, а знаете що за живот водеше! Топеше се пред очите ни.
— Той не си ли даваше сметка за състоянието си?
— Ами! Той кроеше планове. Само ако знаете колко трудно го склоних да се откаже от този ангажимент в Ла Бол, за да дойде да си почине тук с нас. Да си почине! Не го мислех за чак толкова безразсъден!
— Само аз съм виновен.
— Но не, бедни ми приятелю. Можехте ли непрекъснато да го наглеждате.
— Страда ли? Разбра ли, че…?
— Не. Почти веднага изгуби съзнание.
— Основанията ви са били уважителни, Кристиан, ала трябваше да ме предупредите.
— Исках да го направя. Меруди се възпротиви… Той знае колко сте… слаб сега. Посъветва ни да печелим време, да ви подготвим малко по малко… Той помогна на Юбер да занесе тялото в библиотеката, единственото помещение, където нямаше опасност да влезете… Пийте си кафето, Ришар. Ще изстине.
— Не, благодаря… Когато Юбер излезе първия път, той бута колата с ръка, нали?
— Да. Също и когато се върна, след като отведе Меруди. За да не вдига шум. На всяка цена трябваше да ви попречи да слезете.
„Ето защо първо чух пристигащата кола, помисли Ермантие. Ето защо Клеман е дошъл да ме наглежда. А точно него накарах да провери дали прозорецът е затворен! Значи не съм се излъгал. Може би въпреки всичко никога не съм се лъгал.“
Той мълчеше. Още бе прекалено съкрушен, за да разсъждава. Ала знаеше, че ще трябва да премисли наново случая с прасковката, с боровия мирис, всичко онова, което малко по малко го беше накарало да изгуби вкуса към битката, любовта към живота. Кристиан се изсекна.
— Така е по-добре, да знаете всичко — рече тя. — Господи, какъв кошмар! Ами писмата на Юбер, които трябваше да ви чета! И докъде щяха да ни доведат всички тези хитрувания? Все един ден трябваше да ви кажем истината. Лекарите не си дават сметка, когато ви съветват. Треперех всяка минута.
— Когато на сутринта ви заръчах да отидете с Юбер в Ла Рошел, за да се опитате да върнете Максим… вие уредихте формалностите, нали?
— Да.
— А следобед, посещението на Белем?
— Нямах избор, Ришар. Разберете ме… Фургонът трябваше да отнесе трупа. Не можехме да държим Максим тук… Толкова близо до вас!
— Разбирам — рече Ермантие.
Но към тъгата му се прибавяше глухото раздразнение, че е бил измамен, защото наистина бе повярвал на историята с Белем. Кристиан се бе държала толкова естествено. Несъмнено имала е право да лъже, нали така са й наредили, но къде се е научила да се преструва тъй съвършено? Нима самият той би се оправил толкова успешно? Ами какво да каже за Юбер? Юбер, дето го мислеше за ограничен и плах. Юбер бе изпълнил ролята си с не по-малко изумително майсторство. И Клеман се беше включил в играта. Ермантие си припомняше неговите интонации. Кой би могъл да открие в гласа му нотка на угризение или просто на съжаление. Единствена Марселин бе издала известна неловкост. Беше се разплакала, но не от нежност към мъртвия, а от нерви или ужас. Никога не би могъл да им бъде благодарен. Бяха го изиграли прекалено добре. Сръчността, тласната толкова надалеч, винаги крие леко презрение.
— Много хубаво погребение беше — поде Кристиан. — Цялата околност се беше стекла.
— Отец Мишалон ли отслужи опелото?
— Че кой друг.
— Сигурно са се учудили, че ме няма.
— Не. Всички веднага разбраха… Не можете да си представите колко внимателни бяха всички. Не съм мислила, че ни почитат толкова.
Тази забележка напълно подхождаше на Кристиан, Такава, каквато я знаеше.
— Съобщихте ли в Лион?
— Като размислих, реших да не го правя. Първо, Максим имаше там само случайни приятели. А и можехте ли да си представите тази девойка да пристигне тук в траур и да приема съболезнованията до нас, на вратите на гробището! Не писах дори на Жилберт… Бяха само местни хора. Така би пожелал и Максим, сигурна съм.