— Граната — поясни Ермантие. — Нали знаеш, имаме голямо имение във Вандея, на брега на океана край Маран. Фрицовете се бяха настанили в него по време на войната. Унищожиха половината парк, събориха части от оградата. Всичко трябваше да се потегне… Та тази зима отскочих дотам, за да уредя нещата с предприемача. И сам се захванах за работа. Нали ме знаеш!… Разчиствах терена край един стар бункер. И кирката ми удари в заровена граната. Оживях по чудо.
— Ти, толкова деен. Все пак можеш да се занимаваш с твоите заводи, нали?
— Досега… малко съм ги поизоставил. Ударът бе прекалено тежък! Дори ме принуждават да почивам още един месец… Замества ме Юбер.
— Юбер ли?
— Да, Юбер Мервил.
— Не го познавам.
— Вярно, ти не беше във Франция, когато той ми стана съдружник… Две години оттогава. Много просто, беше през август 1946. Имах нужда от нови капитали. А пък Юбер току-що бе получил солидно наследство… О, не е ас, но между нас да си остане, притежава нещо, което така и не усвоих. Добри обноски, нали разбираш. Умее да приказва. Служи ми като посланик. Въпреки че бързам да поема нещата в свои ръце. Още повече че картелът ще ни създава страхотни трудности. Защото, представи си, главните ми конкуренти се обединиха. И се надяваха и аз да се присъединя към тях…
— А жена ти? Тя не може ли да ти помогне?
— Кристиан ли? Та нали я познаваш… Непрекъснато е председателка на нещо, секретарка на едно, касиерка на друго… Не, Кристиан е, както се казва, много заета жена.
Ермантие опипа около себе си, хвана облегалката на креслото си и се отпусна тежко в него.
— Нещата не са се променили — прошепна той. — Аз вадя пари, те ги харчат. Брат ми… Спомняш си Максим, нали?
— Ужасното дете! Да, струва ми се, добре си го спомням. Макар да има много време оттогава… Как е той? Сърцето му? Страшно се безпокояхте по едно време.
— Ако мислиш, че с него можеш да бъдеш наясно за каквото и да било. Хлапе. Истинско хлапе… Никога няма да отгатнеш последната му измишльотина!… Той е в джазов оркестър. Свири на саксофон. Нали си представяш колко е полезно това за здравето му… Кристиан е бясна. Да има девер циркаджия!… Колкото до доведената ми дъщеря Жилберт, тя се насочи към философията. Готви не знам каква си диплома. Нали разбираш, не ме държат в течение на тези работи! Все пак зная, че неотдавна се е сгодила за някакво си архитектче. Сега е на почивка при семейството на момъка,. който естествено няма пукната пара. Още един на моя гръб. Татко Ермантие е издръжлив. А на всичкото отгоре искат да си почивам! Въобразяват си, че заводът върви от само себе си.
— Колата е готова — викна Кристиан от стълбището.
— Идвам — отвърна Ермантие… — Не, драги, стой си. Те ще ме почакат. Техен ред е.
— Доволен съм, че те видях — каза Блеш. — Но ми е мъчно, че те намирам в такова състояние. Последния път, струва ми се, имаше по-голям живец. Естествено не говоря за очите ти, за здравето ти, а за твоя дух…
— Какво да се прави — въздъхна Ермантие. — Семейството е тежък товар. Особено моето. И най-вече сега. Остани си ерген, старче. И ако един ден наистина решиш да се жениш, не взимай вдовицата на някой директор, послушай ме. И да удвояваш, и да утрояваш капитала, пак ще гледат само как да те изстискват… Но кажи нещо за себе си? Още ли си в журналистиката?
— Да. Дойдох само да целуна майка си и тази вечер заминавам за Виена. Изнурително е, но не бих се сменил с друг.
— Дори не и с мен?
— Не.
Разсмяха се.
— Само като си помисля — пошегува се Ермантие, — ако по времето, когато посещавахме училището на улица Сержан Бландан, някой ни кажеше, че ще станеш виден журналист.
— А ти индустриален магнат!
— О, магнат! Да не преувеличаваме. Но може би и до това ще стигнем. Нали ми е останала само амбицията.
Под прозорците прозвуча клаксон.
— Чуваш ли ги? — рече Ермантие. — Щом са готови, значи и аз трябва да съм готов.
— Кого вземаш със себе си?
— Жена си, прислужницата и шофьора. Максим ще дойде тази седмица. А Юбер ще се опита да отскочи за празниците около 14 юли.
— Ще пристигнете късно. Имате много път дотам. Поне седемстотин километра?
— Седемстотин и петдесет. Но Клеман шофира добре и колата е бърза. Буик! Кристиан не можеше да се задоволи с френски автомобил. Ще стигнем по мръкнало.
— Ще ти бъде скучно.
— Не. Не и там. Там ще имам простор. Няма да се блъскам на всяка крачка както тук. Струва ми се, ще мога да дишам свободно. А и никакви писма, никакви досадници. Дори не знам дали са поправили телефона!
— Тръгвам си — рече Блеш. — Не искам да ти правят сцена заради мен.