— Към кого се обърнахте за гроба?
— Към Лобре естествено. Към кого друг бих могла тук… Гробът е точно вдясно от скулптурната група на Разпятието, до гробницата на Дюран-Брюже… Просто гранитна плоча, но много хубава, с кръст.
— Ами Юбер? Значи изпусна влака си?
— Да не би да предпочитахте да не присъствува на церемонията? Взе обедния автобус и после нощния влак.
— Кой плати?
— Юбер… Ще му разпишете чек, когато пожелаете, не е бързо… Как се чувствувате?
— Няма как да не съм съкрушен.
— А аз съм смазана. Нали не ми се сърдите много?
— Не, Кристиан. По-скоро аз ще ви помоля да забравите много неща. И по-специално настроението ми. Не съм много приятен компаньон.
— Бедният ми Ришар!
Тя го погали по косата и той забрави озлоблението си.
— Нали не ви боли?
— Не. Най-мъчително е вечер. Тази година лятото е прекалено горещо.
— Не трябваше да пиете толкова. Не исках да ви дразня, но Лотие не би бил доволен, ако научи, че…
— Престанете с този Лотие… Вие би трябвало да си починете, Кристиан. Сега мога да остана сам. Добре ми е, като мисля за Максим, за някогашните неща.
— Наистина ли? Нямате ли нужда от нищо? Тя се изправи, приближи се до него отзад, целуна го по косата.
— До скоро, Ришар.
Беше го целунала. Без отвращение. Сърдечно. Ермантие оставаше неподвижен, нажален, опитваше се да продължи сладкия миг. Беше загубил Максим, Но може би щеше да я спечели отново, нея. Може би имаше, още живот… като преди. Те просто не се познаваха добре. Вече никой нямаше да ги раздели.
„Забравяш, че може би ще умреш, помисли той. Забравяш, че те щадят само защото си обречен.“
Надигна се, за да се пребори с тези нелепи мисли, Сякаш не беше достатъчно нещастен! Смъртта на Максим го бе превърнала в старец. Болката и горчивината отново се стовариха върху него и раменете му увиснаха. Закрачи около масата, влачейки крак, дишайки шумно, без да знае в какво да опре мисълта си. ЧУ буика, който се връщаше, Марселин, която минаваше зад къщата, за да сложи рибата или мидите в хладилника, и внезапно решението му бе взето. Трябваше да отиде там. Беше най-горещият час на деня, нямаше никой. Взе сламената си шапка. Нали никой нямаше да го види! А и хич не го засягаше мнението на хората от селото.
Повдигнал лявата си ръка като антена, опипващ въздуха с пръсти, той стигна гаража, където Клеман се суетеше с кофи вода.
— Какво правите, Клеман?
— Почиствам, господине. Рибата оставя лоша миризма в багажника.
— Ще довършите след малко. Трябва ми колата. Ермантие се настани на предната седалка, изчака Клеман да седне до него.
— Закарайте ме на гробището.
Кратко мълчание, както преди малко на верандата.
— Добре, господине — безизразно рече най-сетне Клеман.
Той не беше глупав. Вероятно мислеше, че нервите на Кристиан не са издържали и тя му е разкрила всичко. Сега се страхуваше от упреците на своя господар. Потегли обаче с привичната си лекота. Макар от няколко дни Ермантие да знаеше, че Максим е мъртъв, той още не го чувствуваше със сърцето си. Максим продължаваше да е жив в паметта му. Нима за един слепец животът на другите не е винаги спомен? Той чуваше саксофона. Виждаше лицето на Максим, лицето му от миналата година, вече доста хлътнало, ала все тъй насмешливо и онзи негов жест, когато прищракваше с пръсти над рамото си, сякаш искаше да каже, че не е по отговорностите. Максим си беше останал хлапак. И Ермантие трябваше да признае, че никога не се бе опитвал да поправи брат си. Той, лишеният от фантазия, безмилостният в сделките индустриалец, невежа за изкуствата и презиращ красивото, той се бе наслаждавал на всичко онова, което Максим въплъщаваше така ярко: безгрижието, удоволствието, свободата, лудешкото прахосничество. Максим бе неговата луксозна прищявка. Беше плащал на Максим, както други плащат за яхти или състезателни коне. А е трябвало да бъде по-твърд с него. Бе опитвал понякога, рядко, да обуздае тази приветлива и непостоянна натура. Но Максим беше неуловим и когато се усетеше притиснат до стената, винаги намираше някой нежен жест, за да разчувствува по-големия си брат. Нямаше как да не му простиш, да не си затвориш очите. И Максим отново се хвърляше във всякакви крайности. Колко пъти Ермантие се бе опитвал да го замъкне насила на лекар! За всички беше ясно, че Максим няма да доживее до старост: тази бледност, тези хлътнали страни, това задъхване, все издайнически знаци. И тази разюздана сексуалност, която ужасяваше Ермантие! Максим беше само на двайсет и две години, когато една тежка пневмония едва не го вкара в гроба. Лекарите го бяха предупредили, че ще заплати скъпо всяка неразумност. Осем дни след като се бе изправил на крака, стана любовник на една певица и тръгна да я придружава в Австрия. Дълъг беше списъкът на любовните авантюри, на пътуванията, на разкаяните завръщания, последвани от никога неспазени обещания. Максим не го беше грижа за здравето си. Беше роден, за да прахосва както силите си, така и парите на брат си и любовта на метресите си. Ермантие винаги се бе страхувал, че ще му се случи нещо, И сега беше неутешим. Клеман докосна ръката му.