— Господине:
— Какво?
— Пристигнахме. Господинът ще иска ли да слезе?
Ермантие, погълнат от мъката си, бе забравил гробището. Клеман вече заобикаляше колата, отваряше вратата.
— Ще се наложи да хвана господина подръка, защото застилат алеята.
Камъчета се изтърколиха. Макар и неохотно, Ермантие се остави да бъде подкрепян и воден от Клеман. Усети, че пътят завива надясно, после наляво. Никак не му беше трудно да се ориентира в малкото гробище, подредено като градина, трептящо от светлина и шептящо с всичките си кипариси.
— Тука е, господине — рече Клеман.
Ермантие прекрачи и се удари в ръба на плочата. И тогава за първи път го прониза разкъсващата болка на раздялата, не успя да сдържи пред Клеман стона, раздрал гърдите му. Безгласно, дълбоко в себе си той зовеше: „Максим, Максим!“ Двайсет години си беше въобразявал, че закриля брат си, и сега си даваше сметка, че той беше по-слабият от двамата, по-уязвимият, по-изоставеният. Плачеше без сълзи, с цялото си сгърчено лице. Махна с ръка да отпрати Клеман и понеже шофьорът, изглежда, не разбираше, той намери отнякъде глас да прошушне:
— Клеман… у дома… букет.
— Но тук вече има купища — каза Клеман.
— Сам искам… няколко стръка.
Клеман се колебаеше. Не забравяше, че има нареждане никога да не оставя господаря си сам.
— Хайде — рече Ермантие.
— Добре, господине.
Стъпките на Клеман се отдалечиха по чакъла и колата обърна. Ермантие изчака още малко, после се наведе и трескаво заопипва плочата. Камъкът беше ситнозърнест, гладък под пръстите като козина, топъл като живо животно. Без да разбере защо, Ермантие усети лека утеха. Максим, който толкова обичаше хубавите костюми, финото бельо, меките кожи. Максим щеше да е добре тук, в това скрито кътче на вандейската земя, където се чуваше само вятърът, птиците и приглушеният глас на океана.
— Прости ми! — помисли Ермантие. — Прости ми, Максим.
Да можеше да се помоли, но беше забравил молитвите, на които го бяха учили като дете в часовете по вероучение. Толкова много бе работил, толкова много се бе борил, че досега не бе имал време да помисли за смъртта. Камо ли за отвъдното. Може би няма задгробен живот, въпреки обещанията на свещениците? С цялото си същество се надяваше обаче, че не всичко беше свършило за Максим. Заради Максим бе готов да повярва в религията и несръчно се прекръсти. Риданията отново го стиснаха за гърлото. Как би могъл сега да се върне в Лион? Повторно да изостави брата, когото не бе успял да опази? По-добре да отстъпи пред настояванията на Кристиан, да отложи завръщането. Всеки ден ще идва да носи цветя. И тихичко ще казва:
„Тук съм, Максим. Тук съм.“
Но щеше ли да го надживее дълго? Може би преди да е изтекла годината, и той щеше да легне под някоя съседна плоча? Досега не му беше идвало наум да купи парцел в някое гробище в Лион. Ермантие не бяха от онези, които си строят претенциозни мраморни караулни, пазени от ангелчета, където труповете се напластяват поколение след поколение. От рода Ермантие ще откриеш навсякъде в Морван, в разпръснати гробове под избуяли треви. А той ще почива в мир тук, до Максим. Кристиан би разбрала… Протегна ръка към букетите цветя, чиято вече вкисната миризма усещаше. Цветята бяха изгорели от слънцето, дръжките се чупеха като клонки в сноп дърва. Кристиан е била много заета, разбира се… Но би могла да изпрати Марселин. Докосна венците, които изглеждаха масивни. Какво ли беше написано на лентите? „На моя брат? На моя непрежалим брат? На Максим?“ Би трябвало да се махнат тези венци, покойникът не би ги харесал. Да остане само голата плоча, в която се отразяват облаците. Опипа с крак чакъла около гроба, направи три крачки. Пръстите му срещнаха кръста. Лобре си беше свършил добре работата. Кръстът беше издялан от същия гранит като плочата. Беше висок, широко разперен. Усети буквите на надписа, разгада без усилие края на една дума:
… МАНТИЕ
Буквите бяха строго изписани. Пръстите на Ермантие се спуснаха надолу, откриха една дата: 1948. Плъзгайки дланта си леко наляво, той зашепна, следвайки кривулиците на цифрите и буквите: