18 юли 1948 и още по-наляво:
23 февруари 1902
Ето че пак бъркаше. Съжали, че не се беше занимавал сериозно с Брайловата система, която би развила чувствителността на пръстите му. Търпеливо започна отначало разследването си, опитваше се да види знаците, чийто контур изучаваха пръстите му. Но как да не познае цифрите 2 и 3. И ф-то на февруари, и осемте букви на думата? Максим беше роден през април. Пет букви. А Лобре беше издълбал повече букви… Февруари!
Едва овладя гнева си. 23 февруари 1902! Та това беше собствената му рождена дата. „Няма как, щом сам не свърша някоя работа“, изръмжа той. Но Кристиан знаеше рождената дата на Максим. Юбер също. Нали бяха разполагали с документите за самоличност на покойника. Но са били пришпорени от времето. А и не са били на себе си. Сбъркали са. А в деня на погребението в цялата мълчалива суетня не са имали време да забележат грешния надпис. Можеше да ги извини.
Трябва да се каже на Лобре да издяла нов кръст. Много важно колко струва! Клетият Максим. До самия си край беше жертва на някакво кощунствено лекомислие!
Ермантие се върна на горния ред. По-добре да провери всичко, преди да извикат Лобре. Провери името. ЕРМАНТИЕ
Дали Кристиан беше дала двете малки имена на Максим? Максим-Анри? Не, под пръстите му името беше само едно име, трудно за разпознаване, но което, изглежда, не беше нито Максим… нито Анри…
Какво?
С две ръце, отпуснал коляно на плочата, мачкайки венците, той опипа няколко пъти. Изправи се невярващ, обърса с ръкав потта от лицето си. Този път наистина полудяваше. Изчака сърцето му да се успокои. Една кола бавно мина пред вратата на гробището. Клеман се връщаше. Тогава бързо, с внимателни плавни движения на крадец заопипва отново камъка, докато ужасът пълзеше из цялото му тяло. Вече можеше да прочете пълния надпис:
Мъртвецът, дето свещеникът бе благословил пред зейналата яма, мъртвецът, когото неговите помощници бяха ръсили с китката, беше самият той. За всички онези, които щяха да поспрат пред този гроб, Ришар Ермантие вече не съществуваше. От 18 юли той почиваше под огромната гранитна плоча.
Обувките на Клеман скърцаха върху чакъла. Ермантие инстинктивно се отдръпна в алеята. Чувствуваше се виновен край този кръст. Вече не мислеше за Максим. Не мислеше за нищо определено. Страхуваше се. Прималяваше му от страх. Беше само един тероризиран клетник, който се предаваше.
Стъпките спряха до него.
— Ето цветята — рече Клеман.
X
Ермантие взе цветята, положи ги върху плочата и сплете молитвено длани. Не чувствуваше нищо, дори не страдаше вече. Само се напрягаше да се задържи на краката си, докато му се искаше да е проснат, без никаква мисъл в прохладата на някоя стая. като мъртъв. Беше мъртъв. Написано беше на гроба. Всичко беше готово, за да приеме тленните му останки. Може би вече беше само сянка, вкопчила се в живота. Усещаше обаче стегнатите от усилие мускули и тялото си, олюляващо се като дърво под ударите на секира.
— Господинът би трябвало да се прибере — обади се Клеман. — Днес слънцето е лошо.
Той поклати глава, неспособен да говори. Трябваше да пести гласа си, дъха си. Страните му бяха мокри от пот, дрехите полепваха по него като мека пареща черупка. Не, не беше мъртъв. Или пък беше вампирясал!
— Нека господинът си сложи шапката.
Клеман вдигна шапката, оставена на плочата, и пъхна краищата й между пръстите на Ермантие. Сламата беше остра, хруплива. Ермантие я опипа, за да се увери. Тази скромна градинска шапка изведнъж добиваше огромно значение. Беше приятелска вещ, реална. истинска. Ермантие бавно я положи на главата си и помисли за погребалния звън. Не бият за умряло, ако няма погребение. Не издълбават дата на смъртта върху празен гроб… Не отрупват с цветя празен гроб… Гробът не беше празен. Максим беше в него.
Ермантие изпита облекчение, от което се засрами. Раздвижи език, уста.
— Да тръгваме — рече той.
Максим беше в гроба! Значи са погребали Максим под неговото име? Не беше възможно. Никога доктор Меруди не би се съгласил… По дяволите! Меруди не беше идвал. Кристиан беше излъгала.
— Почакайте! — додаде Ермантие. — Не толкова бързо!
Препъваше се о камъчетата и трябваше да се вкопчи в ръката на Клеман. Тилът го болеше. Чуваше около себе си плътната тишина на гробището, едва-едва нарушавана от изворно шуртене откъм върха на кипарисите. Като че ли сънуваше своята мисъл, слепваше парченцата на разбърканата мозайка. Значи са извикали друг лекар, нов. Казали са му, че умиращият се нарича Ришар Ермантие. Как би се усъмнил? Той беше подписал смъртния акт. Добре. А после? Бяха представили необходимите документи, картата за самоличност, семейната книжка; всичките му документи бяха прибрани долу в салона, заедно с тези на Кристиан. Някакъв чиновник бе регистрирал смъртта. Така. Край. Пометен, заличен, могъщият Ермантие. Свещеникът бе обикалял около ковчега и бе ръсил светена вода. Requiescat in pace.2 Ермантие виждаше цялото село да се изнизва пред вдовицата, а в Лион — затворените за един ден заводи. Чуваше телефоните в канцеларии, апартаменти, обществени кабини: „… Ермантие умрял… Току-що научих… Това ще промени много неща!“ Защото естествено никой не споменаваше картела, но всички мислеха за него. Юбер, Кристиан щяха да бъдат купени, унищожени, сведени до ролята на статисти. Патентите, крушката, всичко щеше да бъде ликвидирано сред оживление като на публичен търг.