— Ето колата, господине.
Колата ли, че за какво му е тази кола? Той започваше да отгатва смисъла на коварния им план. Юбер се бе изплашил. Още няколко седмици и битката вече наистина щеше да е започнала. Нямаше да е възможно вече никакво отстъпление или споразумение с побеснелите противници. И той бе предпочел да отстъпи, да се подчини на картела и да обезпечи интересите си. Как всичко се изясняваше! Кристиан също бе склонила и бе поставила условията си за примирието. Толкова по-зле за слепеца! Нима така и така не беше обречен?… Ермантие се срина върху меката седалка. От поклащането на колата му се гадеше. Но защо смъртта се бавеше толкова? Защо не го порази още там, на гробището, без да му оставя време да се рови в цялата тази кал. Книжата, които беше подписвал от месеци с убеждението, че уреждат текущи въпроси… дали не са били обещания, споразумения? Дали сам не е обявил абдикирането си, довършил разоряването си? Фирмата съществуваше ли още? Може би вече беше само филиал? Останал ли му беше и сантим след всичките доверчиво подписани чекове?
Всеки въпрос избухваше в главата му, пламваше като черно слънце. Смъкна стъклото, но въздухът беше лепкав от толкова ухания, толкова живот. Да пише някому? Ще уловят писмата му. А и кому? За да обясни какво? Нима вестниците не бяха разгласили навсякъде смъртта му! Нима не бяха публикували снимката му с кратки биографични данни! Щеше ли някой утре да си спомня за него? Може би щяха да говорят за Максим по баровете и зад кулисите на малките театри? Ала кой би могъл да отгатне какво се е случило. Всички знаеха, че Максим е вятърничав момък, способен да изчезне за месеци. Максим също щеше да бъде забравен бързо. Нямаше никакъв шанс за избавление.
— Господинът може да слезе.
Колата вече не се движеше. Клеман го хващаше над лакътя, за да му помогне, и Ермантие едва не извика, защото Клеман знаеше истината. Защо е мълчал? Ами Марселин? Те бяха съучастници. Бяха подкупени. Нямаше да говорят.
Ермантие усети цимента под нозете си.
— Сега вече мога да се прибера сам… Тръгна по алеята, но наистина ли беше алеята? Не беше ли отново изгубен из криволиците на лабиринта? Светът около него беше някакъв гаден скапан декор. И навсякъде невидими хора го сочеха с пръст. Чу мяукане зад себе си. Да можеше да ускори крачка. В неговото състояние и най-коравият би помолил за милост. Само като си помисли, че Кристиан беше позволила това! Беше се оставила на тази ужасяваща игра.
Пръстите му се блъснаха о стъклата на верандата. В паниката бе подминал вратата и трябваше да опипва с крак и ръка. Някой прекоси помещението.
— Вие ли сте, Марселин?
— Да, господине.
— Къде е госпожата?
— Тя е…
Пауза. Помисли, че ще каже: „Тя е заета“, ала Марселин продължи:
— Тя е в стаята си. Ще я извикам.
— Не, не! Не я безпокойте!
И тръгна със своята отпусната, треперлива походка, изкачи стълбището. Свлече се да отдъхне на последното стъпало и запрати зад себе си в коридора смешната си пенсионерска шапка. Машинално свали очилата си и ги избърса. Къщата беше прохладна, тиха, заспала сред цветята. Ако Кристиан дремеше, щеше да я събуди. Много важно! Беше дошъл моментът за откровен разговор, който да разсее измъчващите го съмнения. Надигна се, с пръсти потърси стената. Какво ли би могла да измисли в своя защита? Като обяснение за гроба? Спря пред вратата. Не, дори състраданието не обяснява всичко. Състраданието не се осмелява да отиде толкова далеч в лъжата. Почука и без да чака, бутна вратата. Чу задавен вик.
— Божичко, Ришар, откъде идвате?… Лошо ли ви е?
„Сигурно съм зачервен и лъщящ отвратително“, помисли Ермантие. По пристъргването на пода разбра, че тя бута кресло към него. Отказа го с жест.