И със свит пестник удари по гърдите си.
— Не можете да си представите каква сила има още тук! Само трябваше да ми имате доверие, Кристиан. Аз съм мечок, но мечките са мощни. И предани. От време на време бих искал… някоя ласка, дори не ласка, внимание, нежна дума.
— Ришар!… Моля ви, успокойте се!
— Не, точно спокойните хора са ми дотегнали с дребните си сметки, с дребните си интереси. Само една дума, Кристиан, спогодбата подписана ли е? Кога я е подписал Юбер?
— Не знам. След няколко дни. Той още се колебае.
— Колебае се! Точно това му приляга. Цели четиридесет години не се решава да живее! Може би е вече много късно. Така и така всичко отива по дяволите, ако ще се мре, предпочитам да е в атака. Веднага ще му се обадите по телефона, Кристиан. Ще му забраните да подписва. Все още командувам аз, чувате ли ме! Той ще отстъпи. Трябва да отстъпи. Хич не ми пука за неговите милиони. Ако ги загуби, значи не е бил достоен да ги притежава. Но ако спечеля, той ще бъде десеторно по-богат. Сега залагам парите си срещу кожата си. Забранявам му да се колебае.
Той стана и заобиколи креслото, в което седеше Кристиан, наведе се над нея.
— Кристиан — рече той нежно, — Лотие е сбъркал. Каквото и да се случи, никога няма да бъда опасен за вас. Дори и луд да бях, никога нямаше да ви сторя зло. Не ви се сърдя. Дойдохте тук да ме държите под наблюдение. Изолирахте ме в един ъгъл на къщата, отнасяхте се с мен, сякаш съм откачен, ала това ми е все едно. Само ме оставете да ръководя оттук последната си битка. Заради вас, Кристиан. Защото бих искал…
Внезапно се наведе и притисна лице до бузата на Кристиан.
„Всичко щеше да бъде лесно, ако ме обичахте!“ Кристиан не помръдваше. Много нежно Ермантие закри очите й с длан. И усети под пръстите си влагата на сълзите.
— О, Кристиан — заекна той. — Не исках чак толкова много…
И остана там безмълвен, напрегнат, защото беше беззащитен пред щастието.
И тогава долетя миризмата. Първо помисли, че само така му се е сторило, Замрял, той се напрягаше да отгатне откъде идва уханието. Може би от някой букет, забравили бяха да сменят водата му. Нима някои цветя не издават такава миризма, когато увяхват. Ала това не беше мирис на мъртви листа.
Ермантие долови лекичко проскърцване и разбра, че нямаше никаква грешка. Миришеше на мента.
Бавно се изправи, оттегли ръката, захлупила очите на Кристиан. Никой не можеше да чуе страховитите удари на сърцето му.
— Благодаря — прошепна той… Благодаря, Кристиан… Никога няма да забравя.
Гласът му беше колеблив, но може би това беше за предпочитане. Отдалечи се от креслото. Крачка. Две. Три. Сега беше в средата на стаята.
— Къде отивате? — каза Кристиан.
— Ще си почина. Имам нужда да поспя малко.
Да спи. Сякаш отсега нататък сънят не му беше забранен. Ала трябваше да ги измами. Откри вратата, насили се да се обърне и да се усмихне. Усмивка, скована от страх! Излезе и забърза по коридора. И най-после само Да не мисли за цялата тази низост. Обърна глава и се ослуша. Сякаш някой ходеше след него. Но не. Не биха дръзнали. Не още!
XI
Хвърли се в стаята си, заключи вратата, отиде да затвори прозореца. Как да бъде сигурен, че няма никой в помещението? Поколеба се, за малко да започне да претърсва в ъгъла на шкафа, под масата, под леглото. Но се сети, че Клеман сигурно помага на Марселин да приготви вечерята. Не, наистина беше сам. Наплиска лицето си над мивката и дори без да се избърше, се просна на леглото. Значи Юбер й беше любовник. Той имаше право да влиза в стаята на Кристиан когато му скимне. И беше стоял там, засмукал своето бонбонче, забавлявайки се на комедията, разигравана от неговата метреса. Всичко беше видял, всичко беше чул. Може би дори я е насочвал с жестове какво да прави. Но все пак Кристиан беше плакала. Поне това беше сигурно. Ами ако Юбер не е бил там? Хайде, хайде! Просто тя умееше да плаче, както умееше и да лъже. Отколко ли време подготвяха своя удар? Дали от момента, когато по препоръка на Кристиан Юбер се бе включил в предприятието? Или от момента на злополуката? Нямаше начин да разбере. Как нищо не беше отгатнал! Смяташе я за студена пресметлива егоистка. А тя с Юбер…
Ермантие се въртеше в леглото. Всяка нова мисъл го разяждаше като киселина. Ама и той, как можа да се покаже като умоляващ съпруг, докато пъхнал ръце в джобовете си, Юбер беше слушал неговите вопли, обещания, плахите молби за нежност. Този жалък тип, дето трепереше пред него едно време, когато Ермантие си беше с очите, той се бе насладил на своето отмъщение. Просто да умреш от смях! Бедни ми Ермантие! Ти, толкова горд преди със силата си, с успеха си. Ти, дето се мислеше с неограничени възможности. Ти, който се хвалеше, че плашиш всички!…