Старата Бланш беше открила истината. Затова я бяха изгонили. Затова не искаше да се върне. Но Клеман също знаеше. И Марселин. Как ли се забавляваха!
Дори Максим…
Не. Не и Максим! Максим не беше отгатнал… Ермантие, проснат по корем, отпуснал едната си ръка до пода, не помръдваше. Максим ли? Спокойно. Защо да подозира Максим? Той поне беше дошъл от приятелство. Сигурно са му казали, че положението на брат му е сериозно. Колкото до останалото, не знаеше нищо. Иначе би ги разобличил. Не, не и Максим… Той беше умрял навреме. Имал бе този късмет.
Ермантие се повдигна на лакът и разхлаби яката си. Въздухът беше застоял, тежък в плътно затворената стая.
— Ох, колко ми е зле — въздъхна Ермантие.
Но още беше любопитен да разнищи докрай своето нещастие, да стигне до дъното на измамата. Нямаше как Кристиан да не е излъгала и за много други неща. Щом беше любовница на Юбер, значи беше отстъпила пред настояванията на Юбер. Заводът, банковата сметка, всичко бе сменило собственика си. И това не беше всичко. Бяха го довели в имението, за да го обезвредят напълно. Може би се бяха опитали да разстроят разсъдъка му, преиначавайки думите на Лотие. Умелите им недомлъвки… Пристореното им състрадание… А сега, този гроб!
„Ако реша да се върна в Лион — помисли Ермантие, — какво ли ще направят?“
Въпросът така го смути, че той седна в леглото и зарови лице в скръстените си ръце. Да. Стига да реши да си тръгне… Как ли щяха да се опитат да го спрат? Но дори и да допуснем, че той ще се примири, нещо в техния кроеж куцаше. Нима не бяха изложени на непрекъснатата заплаха някой случайно да се отбие, да зърне слепеца в градината, в гробището… Тогава всичко рухваше. Скандалът щеше да избухне… Не е възможно да не са обмислили…
„Ами точно затова е дошъл Юбер“ — заключи Ермантие.
Защото Юбер не би трябвало да е тук. Мястото му беше в Лион. Защо се беше върнал тайно? Но дали изобщо е заминавал, или само се бе постарал да създаде такова впечатление? Но и в двата случая защо се криеше?
Ермантие простена, без да помръдне. Най-после истината, голата истина! Отначало Кристиан и Юбер вероятно са имали намерението само да го държат затворен. Но смъртта на Максим бе променила плановете им. И щом Ермантие беше мъртъв пред закона, оставаше им само да превърнат във факт записаното в официалните регистри. Никакъв риск. Една дупка в парка. Просто формалност. Кой знае? Може би всичко щеше да свърши, преди да е изтекла вечерта.
Ермантие стана и запали цигара. Само да не губи достойнство. Да не им доставя това последно удоволствие. Отново се наплиска и среса косите си. Сетне докосна стрелките на часовника. Седем и половина. След няколко минути щяха да го викнат за вечеря. Той отвори прозореца. Вече нямаше никакво значение. Крилете на лястовиците прошумоляваха ниско над покрива. От нагрятата земя лъхаше на сено. Не мразеше Кристиан, поне не още. Ами Юбер? Би го удушил, ала Юбер щеше да се намеси чак в последния момент. Облегнат на перваза на прозореца, Ермантие сякаш се наслаждаваше на вечерната свежест. Може би Клеман го наблюдаваше от градината? Но Клеман не можеше да забележи мислите му. Ермантие се питаше как ли щяха да го направят. Юбер сигурно се страхуваше от кръв. А Кристиан несъмнено желаеше мигновена смърт. Коравосърдечна беше, ала прекалено благовъзпитана, за да е жестока. Значи отрова?
— Ришар!
Тя беше. Както всяка вечер, викаше го от подножието на стълбището.
— Ето, идвам! — откликна Ермантие.
Въздъхна, бавно прекоси стаята. Никой никога нямаше да узнае! Това беше най-мъчителното. Излезе в коридора. Къде беше Юбер? Продължаваше ли да се крие в стаята на Кристиан, или се разхождаше на пръсти из къщата, все така облечен в черно, безукорно изискан? Ермантие се насочи към стълбището. Зад него подът лекичко пукаше. И през днешния ден жегата беше страшна! Стъпало по стъпало, ето го вече долу. Излезе.
— На масата! — викна Кристиан. — Сигурно сте гладен!
Гласът й беше нежен и внимателен. Та наистина, нима не се бяха сдобрили? Седна с гръб към верандата.
— Марселин е приготвила студена вечеря — рече Кристиан. — Помислих, че ще я предпочетете. Тя разклати звънчето.
— Марселин!… Може да сервирате.
Юбер беше там, несъмнено. Може би и Клеман. Готови да се намесят, да отнесат трупа. „Губя самообладание — помисли Ермантие. — Нищо няма да се случи в присъствието на Кристиан. Тя не би могла да Го понесе. Но след кафето, щом остана сам…“