— Няма ли да си вземете още малко салата? — попита Кристиан.
— Не, благодаря.
— Не сте ли гладен?
— Не.
Марселин смени чиниите. Той чу Кристиан да налива вино в чашата му. Отпи, бавно вкусвайки виното, но не успя да открие нищо подозрително. Марселин остави поднос.
— Моруна с майонеза.
— Съвсем малко — рече той.
— Ще си вземете от майонезата, нали! Марселин я е приготвила за вас с много горчица.
Невъзможно беше да открие и най-малката фалшива нотка, и най-малкото развълнувано потрепване в гласа й. Само дето като че ли говореше с леко подсилена благосклонност, прекалено подчертана загриженост.
— Мъничко, колкото да я опитам.
Защо толкова горчица? С върха на вилицата и ножа си той обърна парчето риба, зарони го. Усещаше върху себе си безброй очи. Ако се колебаеше да яде, и Юбер, и Клеман, всички щяха да разберат, че е прозрял играта им и навярно нямаше да чакат края на вечерята, за да действуват. Ножът и вилицата на Кристиан потракваха ритмично о ръба на чинията. Поднесе парче към устата си, подуши майонезата. Толкова по-зле. Може би острото пикантно ухание на горчицата прикриваше не друго, а смъртта.
— Леко надъхва — забеляза Кристиан. — Наистина ми е трудно в този момент да запазвам рибата съвсем прясна.
И захвана да говори за сина на Одро, търговеца на риба. Защо ли изведнъж така се разбъбра? От какво искаше да отвлече вниманието му? Какво може да се сложи в майонезата? Арсеник? Или пък някой опиат, та да не се съпротивлява? Този път Кристиан се бе издала. Рибата като да беше лепкава от сос. Всяка хапка му изгаряше езика. Какво ли количество отрова вече беше погълнал? Остави вилицата.
— Наистина, нещо нямам апетит тази вечер.
Ето, беше им в ръцете. Нямаше никакъв шанс да се измъкне. Като си мислеше сега каква грешка е било да разчита на милостта на Кристиан. Та тя водеше играта от самото начало. Сигурно тя е принудила Юбер да действува. В съзнанието му заприиждаха какви ли не спомени, които затвърждаваха това убеждение.
— Марселин, плодовете, ако обичате.
— Извинете ме, но мисля, че ще спра дотук.
— Малко компот ще ви се отрази добре.
Не би могло по-сполучливо да се имитира загриженост. Ермантие сви салфетката си.
— Не, благодаря.
— Да не сте болен?
Тонът наистина беше загрижен. Може би в същия този миг го оглеждаха, за да издебнат първите симптоми на кризата. Може би другите бавно се приближаваха към масата. Но защо не чувствуваше нищо? Дали не беше сънувал цялата тази история, дали не си беше измислил този кошмар? Изправи се.
— Ще пия кафето на верандата.
— Както желаете.
Тежко се насочи към вратата. Кристиан го последва. „Ето сега — рече си той. — Защо да чакат повече.“ Спомни си, че е с една глава по-висок от Юбер и Клеман. Няма да смеят да го нападнат открито. Впрочем всички тези предположения бяха нелепи. Трябваше да се страхува единствено от отровата, поразяващата на място отрова, а не онази, която ще ти остави време да размислиш, да разбереш. Значи майонезата е била безобидна. Тогава кафето…
— Няма ли да се изтегнете на шезлонга? — попита Кристиан.
Този път гласът й беше трепнал. Едва-едва и тъй мимолетно, че в друго време Ермантие не би забелязал нищо.
— Не — рече той. — Ще остана само минутка. Спи ми се… Утре ще бъда по-добре.
Изтегли стол до масата от ракита. Кристиан наля кафето, сложи захар. Ермантие чуваше само сребърното подрънкване на разбъркващата лъжичка. Отново го жегна същата мисъл. „Ами ако всичко това съществува само в главата ми?“ Той веднага я отблъсна. Ако се съмняваше, беше загубен. Не биваше да се съмнява. Сигурен беше за присъствието на Юбер и какво означава това присъствие.
— Марселин го е направила малко силно — забеляза Кристиан. — Искате ли още една бучка захар?
— Не.
Кристиан лекичко духаше чашата си. Наистина ли я чу да пие? Или само така му се беше сторило поради притракването на чашата й о чинийката. Той запали цигара, за да печели време. Кафето беше там, пред него, и той беше осъден да го погълне. Нямаше никаква причина да откаже. Ако се направеше, че му е много горчиво, щяха да го убият в коридора на първия етаж или в стаята му. Юбер сигурно всичко бе предвидил. Той взе чашата, доближи я до устните си. Лъжичката на Кристиан не помръдваше. От кафето се разнасяше хубав аромат. Ермантие накваси устни, престори се, че поема няколко глътки. Леко се срамуваше, че брани живота си толкова ожесточено. Вече не обичаше живота, но още не беше изгубил вкуса към битката. Протегна ръка, за да остави чашата, блъсна се о ръба на масата и крехкият порцелан се счупи между пръстите му, заливайки ръката му с течност.