— Бедни ми приятелю… — захвана Кристиан. Не можеше да прикрие гнева си, досадата си.
— Извинете ме — рече той окаяно.
— Марселин… Елате да съберете парчетата и да попиете… Ще донесете друга чаша.
— Няма нужда — изломоти Ермантие. — По-добре да отида да си легна. Лека нощ, Кристиан.
Най-трудно беше да се отдалечи, без да бърза, сякаш е напълно изтощен. Изигра излизането си без грешка, но трябваше да спре пред стълбището. Изпитанието започваше да го смазва. С едната ръка на стената, другата плъзгаща се по парапета, той тихо се заизкачва, като се опитваше да разгадае тишината на къщата. Никой не вървеше след него, но опасността можеше да бъде отпред… замахната тояга, насочен пистолет… Ако продължаваше така, нямаше да издържи… Стигна площадката. Светът още не беше рухнал отгоре му. Той все още беше жив като ларва, която всеки миг може да бъде размазана с крак. И напредваше по коридора огромен, масивен, победен. Влезе в стаята си, заключи се, завъртя глава надясно, наляво, да усети по лекото раздвижване на въздуха приближаването на неприятеля. Докосна ключа. Осветлението не беше запалено. Мина през стаята и провери нощната лампа. Беше студена. Значи нямаше никой. Нито Юбер, нито Клеман щяха да посмеят да го нападнат в тъмното. Ала тъмно ли беше? Потърси часовника, стрелките. Девет часът. Здрачът сигурно изпълваше стаята с червеникаво сияние, предостатъчно за… Но не! Щом нищо не беше станало, значи опасността временно беше отстранена. Сигурно са разчитали на кафето и сега четиримата кроят нов план за следващия ден.
Ермантие се прозина шумно, тежко се отпусна на леглото, пружините трептяха дълго… Ако някой слушаше… защото всичко беше възможно… Щеше да бъде успокоен. В никакъв случай не биваше да заспива. Сключил ръце под тила си, Ермантие се отпусна. Да можеше да не мисли за нищо, не искаше повече да страда. Нощта се спускаше над него. Свежият полъх върху челото му подсказа, че се стъмва и че избавлението е близко. В полунощ всички щяха да са си легнали. И те сигурно бяха останали без сили. Щеше ли да има луна? Вероятно не. Опита се да се върне назад в дните, обърка се и се отказа. Спомняше си само, че имаше пълнолуние, когато пристигнаха. Значи нощта щеше да бъде тъмна… Една камбана отекна в далечината… селската камбана, която беше била за Максим. Ермантие се обърна настрани, сбра колене към гърдите си. Болката беше все тъй прясна, все тъй остра. Сега вече имаше време да огледа спомените си. Не можеше да има никакво съмнение: Максим е знаел всичко, което се подготвя. Доказателство беше възклицанието му оная сутрин, когато се беше почувствувал гузен за чека: „Аз — крадец! Само ако знаеше онова, което аз зная…“ Ясно, било му е на устата да признае всичко. Максим — съучастник! Максим — платен, за да играе в тази гнусна комедия! „Значи съм бил тиран? Значи съм им пречел да живеят…“
Дишаше бавно, за да не разбуди приспаната болка. Още часове се отрониха от камбанарията. Потъна в някакъв полусън, който не му пречеше да чува всички нощни шумове, далечен лай, пронизителните писъци на кукумявка и глухата жалба на морето. И внезапно, без да е помръднал, усети ума си изострен, като пред прага на откритие. Дошъл беше моментът да действува. Стана, прекоси стаята на пръсти, отвори широко прозореца. Животът, животът беше там, многолик, шушнещ, само да протегне ръка и щеше да го докосне. Прекрачи перваза, провиси крака. Лехата отдолу щеше да смекчи удара. Скочи: тялото му глухо тупна на земята и той бе разтърсен до сърцето. Замаян, вкопчил пръсти в мократа земя, с натъртени колена, той се заослушва. Къщата спеше. Градината се простираше спокойна, уханна, приятелска. Надигна се, избърса длани в носната си кърпа. Беше си изгубил очилата и сигурно беше ужасяващ с калния си панталон и лице без поглед. Но нищо, по-лесно ще го разпознаят. Първият, който го види, ще разбере… Отдалечи се от стената по посока на алеята, свил глава между раменете в очакване на изстрела, който всеки миг може би щеше да изтрещи. Усещаше дулото на насоченото към него оръжие, като същевременно знаеше, че бягството му няма да бъде открито преди сутринта, и бързаше към портата. Сграбчи пречките като удавник, обърна към небето обезобразеното си лице, пое няколко дълбоки глътки въздух, без да успее да успокои ударите на сърцето си. Тогава повдигна една от железните куки, извъртя я. Дръпна вратата, усети я да се отмества, измъкна се през пролуката и излезе до средата на пътя. Беше навън. Беше свободен.
Хвана наляво и започна да отброява петдесет крачки. Ако не беше сбъркал, трябваше да е на пътя за селото. Отби встрани, нагази в тревата, протегнал ръце напред, и тутакси дланите му срещнаха склона на насипа. Посоката беше добра. Като се ориентираше по насипа, направи още няколко крачки, отгатна започващия завой. Върна се на пътя, за да върви по-лесно. Селото не беше много далеч, само на километър. Важното беше да не криволичи. Щом стигне, ще почука на вратата на Меруди, който ще го отведе в Ла Рошел. А ако му е много трудно да открие къщата на Меруди, ще потропа където и да е. Всички го познаваха. Щяха да му бъдат съюзници. Еспадрилите му с гумени подметки не смущаваха тишината. Не много. Дори прекалено спокойно, прекалено смълчано беше полето. Само чакълът хрущеше, щом се отбиеше от пътя. И той веднага изправяше стъпката си. Небето сигурно цяло трепкаше от звезди, а пътят — гладък и блеснал като застинала вода. Вдясно, през три секунди, червеникавата светлина на фара Бален. Добра нощ за бягство! Идеше му да се затича, и то не само от страх. Всъщност вече не се страхуваше. А просто защото отново започваше да живее. Дори и да го хванеха сега, беше съгласен да умре тук, далеч от клопките, които те търпеливо бяха приготвили. Но нямаше да го хванат, защото селото вече беше близо. Сигурно се виждаха първите му къщи: кафенето Пабоа с лавровите си дръвчета в саксии покрай пътя, ковачницата на Пайюно и магазина за семена на сина Люка със сивата котка, неизменно свита на кълбо зад витрината. Ермантие ускоряваше крачка. Толкова ясно и отчетливо си представяше пейзажа, че дори вече не си правеше труда да протяга ръце напред. Още три-четири минути и пристига, ще усети под краката си древния калдъръм на селото. Меруди ще се стресне, като го види. По-добре първо да му обясни през вратата. Да му каже, че човекът, дошъл да търси убежище, не е призрак, а мъртвец с отсрочка. Не беше моментът да ужасява хората.