Ермантие продължи още пет минути, подуши въздуха. Обикновено отдалеч се усещаха миризмите от ковачницата, а нощем винаги две-три кучета ще се подплашат и ще лавнат разярено от прага на колибките си. От колко ли време вече вървеше? Нямаше никаква представа. Беше тръгнал отдавна, но не напредваше много бързо. Хайде, още малко усилие. Внезапно си даде сметка, че отново опипва с ръце въздуха пред себе си. Прибра ги в джобовете, за да си докаже, че не се страхува от нищо. И най-малко от това, да не се е загубил. Не беше възможно да пропусне селото, защото пътят извеждаше право натам, без никакъв кръстопът, никакъв завой. Не биваше да пада духом, ами да продължава да върви. Да, но когато крачиш вече от половин час. Не ти трябва половин час, за да изминеш един километър, дори и ако стъпваш колебливо, ако се отмяташ към едната, към другата страна на пътя. Наведе се, за да докосне земята, но предварително знаеше, че пръстите му ще срещнат зърнестата повърхност на асфалта. Отново тръгна, леко разтревожен. Продължаваше да има усещането за празно поле, за ширнали се до безкрая ливади. И постепенно, мимо волята му, стъпката му стана по-несигурна, дланите му се разпериха пред гърдите, като да ги предпазят от удар. Страхуваше се да не се блъсне в нещо, което няма да е селото. И скоро бе принуден да признае, че селото не беше тук и никога нямаше да бъде тук. Но нали следваше единствения път, който трябваше да го изведе дотам. И пътят се бе съюзил с Кристиан. Затова го бяха оставили да се измъкне. Имаха доверие на пътя и на неговите хитрини.
„Внимание — рече си Ермантие, — трябва да избягвам тези мисли. Пътят си е напълно безобиден и го познавам добре. Всяка крачка по този път ме отдалечава от тях и следователно ме приближава до спасението.“ Той продължи, решен да движи краката си до пълна изнемога. Способен беше да издържи още часове. И тогава чу някой да идва към него. Спря. Непознатият си свирукаше. Обувките му проскърцваха в такт. Някой на къмпинг в околностите вероятно или пък селянин, тръгнал да търси добитъка си из мочурите. Мъжът престана да подсвирква, но продължи да върви.
— Простете — рече Ермантие, — къде се намирам? Не чу повече никакъв шум.
— Загубих се. Претърпях операция и… виждам много зле.
Обувките заскърцаха отново. Отдалечаваха се обратно. Все по-бързо и по-бързо.
— Моля ви — извика Ермантие. — Кажете ми къде се намирам?…
Опита се да се затича след мъжа, който хукна като подгонен от триста дяволи. Подметките му удряха пътя. Още дълго се чуваше неговият бяг. И накрая заглъхна, оставяйки Ермантие потресен. По-страшен и от прокажен ли беше станал, като някакъв нощен звяр, пред който всички се отдръпват с приглушен писък? Или пък мъжът го беше познал и беше помислил, че е срещнал мъртвец. Тогава значи е бил някой от селото. Кое село? Къде се криеше това село, което също като че ли му бягаше в тази странна нощ? Ами ако човекът вдигне тревога? Но трябваше да продължава да върви напред. Трябваше на всяка цена да се обърне към някакво живо същество. Скоро щеше да се зазори, щяха да го преследват.