— О, свикнал съм… Ще се видим ли скоро? Бихме могли да се уговорим да вечеряме само двамата през септември.
— През септември не ми е възможно. Вероятно към Коледа. Ако не ме изпратят в Абадан… или в Ханой!
— Имаш късмет. Помогни ми… Иначе добре ще се подредя, ако падна по стълбите.
Двамата излязоха, минаха бавно по коридора, започнаха да слизат.
— Кажи ми честно, много ли съм обезобразен? — поде Ермантие. — Питам те… заради Кристиан. Блеш се поколеба.
— Трудно е да се прецени, бедни ми приятелю. Вижда се, разбира се. Но не е… отблъскващо, съвсем не.
— Благодаря. А иначе… не забелязваш ли друго у мен?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… и самият аз не знам точно… Е, освен очите ми и закършеното ми лице?
— Освен тях всичко друго ти е наред. Но какъв е този въпрос?
— Нищо определено… Имам усещането, че всички ме отбягват, сякаш… се страхуват от мен. Да, това е: страхуват се от мен. Избягват ме, като да съм заразно болен, или по-точно като че има още нещо освен моя недъг — нещо, което не могат да понасят.
— Но какво си измисляш?
— Жена ми не ти ли говори преди малко, не ти ли изнесе лекция?
— Дори не я срещнах.
Те прекосиха преддверието.
— Прощавай, Блеш… На теб мога да кажа всичко. Опитвам се да изглеждам як, безгрижен… Ала чувствувам, че съм дълбоко поразен, много повече, отколкото мислят. Посещението ти ме зарадва истински.
— Старият ми приятел Ришар!
Подадоха си ръце. Ермантие изведнъж се почувствува много нещастен. Той не можеше да пусне ръката, която притискаше в своите длани.
— Довиждане, Ела да ме видиш пак.
Той разтвори пръсти и бе сам в своята нощ.
— Кристиан! — повика той. — Кристиан!
Токчетата отекнаха припряно.
— Най-после си отиде тоя. Та ходи ли се по хората в подобен час! Марселин! Заключете навсякъде. И не забравяйте да откачите електромера и водомера… Ето, Ришар, вземете това.
Ермантие опипа парчето дърво, което бе пъхнала в дланта му.
— Какво е това?
— Бастун.
— Аз и бастун!… Мога и без него.
Но бе принуден да спре насред тротоара, напълно изгубен. Кристиан го хвана за ръка и той послушно се остави да го водят. Колата потегли. Ермантие се сви в своя ъгъл. Пред себе си имаше часове и часове, за да размишлява, да предъвква същите мисли и да се опита да разгадае мистерията. „Но какво ми е освен мъртвите ми очи. От какво се страхуват?“ В съзнанието му изплуваха хиляди подробности, миниатюрни, банални, но безспорни. Той не се сдържа и се наведе към Клеман.
— Минете по улица „Биша“. Ще ми спрете пред номер 32.
— Но какво ви става, Ришар — промърмори Кристиан. — Нямаме време. А и… помислихте ли за мен?
— Ще сляза сам. Познавам пътя: Идвал съм неведнъж, когато тя загуби своя съпруг.
— Но защо точно днес?
— Искам да се сбогувам с нея. Защото, за разлика от вас, аз обичах старата Бланш.
Гласът му неволно бе трепнал от озлобление. Кристиан не се обади. А преди сигурно би му отвърнала. Още една подробност. Колата се отдалечаваше от центъра. Вече не се чуваше дрънченето на трамваите и уличното движение като да бе намаляло много. Улица „Биша“ беше там, на две крачки, със своите бистра, където служителите от сточната гара пиеха аперитива си, а хлапетата им играеха на дама по тротоарите. Ермантие я виждаше ясно, но образът бе застинал като на пощенска картичка. Буикът плавно спря. Ермантие отвори вратата.
— Господинът е точно срещу входа — каза Клеман.
— Няма да се бавя — заяви Ермантие.
Тротоарът беше тесен, само няколко крачки. Но той трябваше да надмогне световъртежа, който навлажни челото му и го остави слаб и с омекнали крайници на прага на входа. Почувствува камъка под пръстите си и запристъпва бавно, с ръка на стената. Опипа пощенските кутии, имаше десетина, и с удоволствие отново докосна стената. Важното беше да се опира о нещо, да не търси в празното. Приплъзна крак и без труд откри първото стъпало. Нищо по-лесно за изкачване от едно стълбище. Никакво усещане за клопка. Ермантие спря на третия етаж. Вратата вдясно. Ключът беше в ключалката и той веднага разпозна как старицата ситни. Открехна вратата.
— Ермантие — прошепна той. — Аз съм, добрата ми Бланш.
— Ах, вие, господине! Каква изненада…
— Нали мога да вляза за малко?
И двамата бяха развълнувани, говореха едновременно и се пречкаха в тясното преддверие.
— Дайте ми ръка — рече тя накрая и го въведе в стая, лъхаща на паркетин и влага, бутна към него някакъв скърцащ стол с олющени дръжки.
— Заминавам на почивка — заобяснява Ермантие. — Вече съм много по-добре. Извън опасност.
— Колко съм доволна… Господинът да знае, че здравата ме изплаши. Смятаха ви за обречен.