Ермантие тръгна отново. Пътят се изнизваше под краката му, все еднакъв. Дали пък не се изкачваше леко? Или самият той беше преуморен? Когато беше изтощен, главата му играеше лоши номера. Не усещаше ли мирис на бор тогава? Едва доловим, но си беше мирис на бор. Максим му беше обяснил, че при голяма жега земята излъчва ухание на бор. Но само за да го успокои. Ето че халюцинациите изникваха отново. С всяка крачка като че ли навлизаше все по-навътре в някаква задушна гора, навсякъде миришеше на бор. Отби вляво… Кракът му спря на ръба на наклон, който може би водеше към ров. Хвърли се надясно, но и там теренът се снишаваше. Нямаше накъде да се измъкне. А наоколо всичко беше пропито със силната, упойваща, лепкава от прегрята мъзга миризма на бор. Зави му се свят. Значи прави бяха, когато твърдяха, че Лотие… Затича се с риск да се блъсне в някакво препятствие и внезапно дясната му ръка, рамото му, главата му се удариха силно в нещо, което се издигаше край пътя. Той падна, замря, очаквайки да го довършат. Но никакъв шум наоколо. Никой не го беше нападнал. Сякаш лек бриз си играеше в недосегаеми листа. Предпазливо протегна ръка, срещна нещо твърдо, метално. Изправи се. По брадичката му се стичаше кръв.
— Ришар Ермантие — заекна той.
Кой да му отговори? Беше сам, съвсем сам. Отново опипа студеното цилиндрично нещо пред себе си, подобно на дървесен ствол. Постепенно се убеждаваше, че е стълб. На пътната сигнализация? Не. Вместо табела имаше някаква топка отгоре. Топка, голяма колкото глава, но онова, което пръстите му докосваха, не беше лице, а… катинар. Забранено е да се говори! Да, всичко бяха предвидили. Катинар! Беззвучен смях разкъса гърлото му и той отстъпи, олюлявайки се. Главата му се въртеше. Избърса брадичката с опакото на ръката си и за да не падне, се върна да се облегне на ледената колона. Много по-голяма беше от стълб. Като онези люлки, каквито беше виждал в обществените градини. Може би пък наистина беше люлка! Понеже този път не беше истински път! На кой свят очертаваше границата тази фалшива люлка? Лицето го болеше, дясната му страна се схващаше, но той се чувствуваше достатъчно силен, за да продължи. Преди да пусне желязната колона, се попита дали не се е извъртял около себе си, дали продължава да е в правилната посока, но реши, че вече няма правилна посока. Важното беше да се движи, докато умре. Изостави опорната си точка. Боровият мирис беше изчезнал или поне изместен от вкуса на кръвта, изпълнила устата му. Вече бе хладно. Това бе най-дълбокият, най-нечовешкият час на нощта. Пътят се спускаше и ставаше все по-студено. Внезапно кихна и ехото забръмча около него, заблъска се като в дъното на дълга изба. Ермантие прочисти гърлото си и тутакси десет, двайсет дрезгави гласа зашепнаха в приглушена гълчава, която бавно стихна.
— Има ли някой? — извика Ермантие. Въпросът тутакси се зачу от всички страни със заплашителни задавени интонации и мракът си го запрепраща безкрайно.
„Сигурно съм се ударил зле“ — помисли Ермантие. Стаил дъх, той се отправи към гласовете в гъстата влажна тишина като в подземие. Но скоро бе принуден да възобнови дишането си и мракът наоколо също задиша. Цяло невидимо, пъшкащо, болезнено шествие се раздвижи край него. Лабиринтът беше изпълнен с печални сенки, които тътреха крака и със сетни сили и затворена уста се влачеха по тъмния път. После рамото на Ермантие се блъсна в някаква стена покрай пътя. Беше лепкава, от нея се отцеждаше вода. Сякаш беше без край. Но скоро свърши. Шумът на тълпа, съпровождаща Ермантие, изчезна. Отново беше сам. Какво ли изпитание му предстоеше? Докосна земята. Пътят си беше там, леко влажен поради някаква мъглица. Докато продължаваше под краката му, щеше да упорствува да се надява въпреки всичко. Един път непременно извежда някъде, дори и да създава впечатлението, че се е залутал. При това е добър път, гладък като кожа и гъвкав под нозете. Но нямаше ли нито къщи, нито жива душа покрай него? Или пък всичко се разбягваше, щом се приближи. Не, по-скоро всички спяха. Това, което беше почувствувал и чул, са били сънищата на потъналите в големите легла из ниските ферми по тукашните мочурливи земи. Нямаше да закъснее да срещне селца, врати, прозорци, подредени покрай същия този път, с ръка да ги докоснеш. Вървеше в края на пътя и постепенно мисълта му угасна. Напредваше като изнемощял сръчкван кон, който спи прав. А може би спеше отдавна и, сам си беше виновен, че е изпуснал селото. Впрочем за всичко беше виновен той. И сега го наказваха безмилостно. Бяха намерили този ужасен начин, пътя. Пътя с неговите извивки, стени и може би огледала, с всевъзможните си клопки. Пътя в кръг! Пътя без изход! И внезапно някакъв шум го изтръгна от унеса му. Бе измяукала котка. Не можеше да има грешка. Сега беше сигурен. Ето, измяука отново, съвсем наблизо. Котка. Стена. Къща. Градина. Беше стигнал. Най-после!