Бавно приближи, протегнал ръце напред. Ръцете му се блъснаха в стена. Истинска стена, чийто връх не може да се стигне. Трябваше само да върви покрай нея. И Ермантие тръгна нетърпеливо. Стената прекъсваше, но нещо идваше след нея… Решетка! Прониза го ужасно подозрение. Беше се върнал в началната си точка. Котката, дето мяукаше, за да го подмами, беше Рита. Колко глупав е бил, за да се страхува от отрова! И си беше въобразил, че се е отскубнал, че е разкъсал омагьосания кръг! Простена. Толкова умора за нищо. За нищо ли? Може би не съвсем за нищо. Имаше още една възможност, да стигне до брега, до водата. Да се избави, да използва последните мигове на нощта. Прекоси пътя, насочи се към отсрещния насип, нямаше да му е трудно да го изкачи. Но вместо да срещнат тревата, мократа от росата земя, пръстите му бяха спрени от железни пречки, цяла редица железни пречки. И от тази страна имаше решетка. Дори не знаеше дали е вътре или отвън, свободен или затворник. Приличаше на плъх, блъскащ се в тънките прегради отвред, още неразбрал, че капанът е щракнал зад него. Отмина решетката, без да знае каква посока да следва. След решетката имаше стена, после отново решетка. Стена. Решетка. Стена. Решетка. Като в затвор. Изкрещя и хукна.
Остър клаксон. Буксуващи колела. Затръшнати врати. Лежеше, захлупил лице на земята, безмълвен, почти в несвяст. Повдигнаха го и той направи усилие да се освободи. Не. Не буика! Не. Стига! Проснаха го на седалка. Хора говореха, но толкова далеч, че не разбираше какво казват. И после колата потегли. Тогава Ермантие се отпусна. „Да ме отведат! Да ме отведат далеч, колкото се може по-надалеч!“ Не знаеше какво се бе случило и дали го очакваше смърт, но в мига, когато всичко беше загубено, ето че бе станало чудо. Капанът се бе открехнал.
Поднесе ръка към брадичката си, където се стичаше малко кръв. После се остави да потъне в кротка безпаметност. Ала тялото му продължаваше да усеща движението на колата и той се радваше инстинктивно с всичките си кости, с всичките си мускули. Спеше дълбоко, когато колата спря.
XII
Ермантие се облече съвсем безшумно, като с една ръка придържаше стола, на който бяха дрехите му, нестабилен поради леко неравните си крака. Предпазливо седна на леглото, за да не заскърцат железните пружини, мушна краката си под чаршафа и придърпа завивките до брадичката си. Ако минеха, щяха да помислят, че спи. Но обикновено не идваха на проверки. Съседът отдясно нещо се оплакваше, говореше бързо и прегракнало, въртеше се, като понякога удряше юмрук или лакът в тънката стена, която ги разделяше. Този отляво мърмореше тихичко някаква протяжна литания. Дали пък по цели нощи не се молеше. На всеки четвърт час биеше часовник. Чуваше се глухо прищракване, проскърцващо раздвижване на механизма и ударът върху камбанката отекваше невероятно чист, плътен, меланхоличен, с нещо нежно и утешително. Ермантие, неподвижен под завивките, броеше четвъртините. Болеше го бедрото, където му бяха сложили инжекцията. Сърбеше го, но не биваше да помръдва. Впрочем в негова полза беше да си почине възможно най-добре и той се опитваше да се отпусне, да не мисли за нищо, да прогони всяко неспокойство. В един часа ще стане. Свикваше с тези дълги будувания. Вече се бе научил на търпение…
Изчака тишината, едва нарушавана от ударите на часовника, да стане плътна и равна като спяща вода. Тогава се надигна полека, отмахна завивката, изправи се на крака. Стъпките му прошумоляваха по линолеума като отлепяща се хартия. Милиметър по милиметър отвори вратата, ослуша се. Сигурно коридорът беше слабо осветен, но кому щеше да хрумне да надзърта в коридора в такъв късен час? Той излезе. Ето. Направи го. Можеха да го видят. Никой не дойде. Моментът беше добре избран. Онази вечер бе сгрешил да тръгне рано, прекалено рано. Все едно да се хвърлиш в устата на вълка. Този път чувствуваше, че късметът щеше да го съпровожда. Нямаше да го хванат толкова лесно!
В края на коридора беше стълбището. Дотам пътят не представляваше никаква трудност. Подът беше покрит с нещо гумено, което поглъщаше и най-малкия шум. Колкото до стълбището, сигурно извеждаше в преддверие. Щеше да види, като стигне долу. Ермантие не знаеше дали е на втория или на третия етаж. Как би могъл да знае това? Стисна парапета, решен да не го изпуска, докато не стигне партера. После щеше да потърси кухните — по миризмата. Защото трябваше да избягва главния вход. Стигнеше ли до сервизните помещения, все някак щеше да се оправи, да открие я прозорец, я служебен вход. Някъде тръгна асансьор. Ермантие чу плъзгането на кабината. Качваше се и по превключването разбра, че е спряла на горния етаж. Сетне желязната врата се затвори тихо, езичето щракна. Нямаше как да разбере накъде е поела излязлата от асансьора личност. Каучуковата настилка не заглушаваше единствено стъпките на Ермантие. Заслиза по-бързо и парапетът се изсули от ръцете му. Вече нямаше парапет, нямаше стъпала. Беше стигнал преддверието. Сигурно в другия му край имаше стъклена кабина за пазача. Щяха да го повикат. Но не. Всичко изглеждаше пусто, изоставено. Пристъпи, опитвайки се да се ориентира. Може би под стълбището щеше да открие някакъв проход.