Леко докосване по рамото. Толкова неочаквано, че сърцето му едва не се пукна от стресването.
— Ancor voi! — прошепна някакъв глас. — Siete incorriggibile! Via, venite.3
Бяха го хванали. Чувстваше се прекалено слаб, прекалено нещастен, за да се съпротивлява. Защо да се бори като предната нощ? Жената щеше да извика за помощ. И отново щеше да бъде сграбчен, отнесен, затворен, замаян с инжекции.
— Оставете ме да си отида! — примоли се той… Тя не разбираше френски. И отново поде, малко по-високо, на своя бърз език, търкаляйки р-тата като камъчета.
— Ricoricatevi. Non siete cattivo!4
Бутна го напред, изтегли някаква решетка и той я усети съвсем близо до себе си в кабината на асансьора.
— Аз не съм болен — заобяснява той, като наблягаше на всяка дума и говореше силно, сякаш е глуха… — Не болен! Трябва да си отида.
Асансьорът се плъзгаше. С меко разклащане спря на първия етаж.
— Andate fuori!5
— Но нали ви казвам, че трябва да си отида. Нямат право да ме държат тук против волята ми.
Тя хвана ръката му и той се примири. Но по целия път по дългия коридор повтаряше безнадеждно:
— Аз съм Ришар Ермантие… Ермантие… Електрическите крушки… Ришар Ермантие… Тя влезе в стаята след него, заключи.
— Spogliatevi.6
— Какво?
— Spogliatevi.
И понеже не разбираше, тя захвана да му смъква сакото. Тогава той послушно сам се доразсъблече. Мъжът зад преградата продължаваше да хленчи. А този отляво не беше спрял да реди молитвите си.
— Vi mandero il medico di servizia.7
Разбра думата: лекар. Вероятно щеше да позвъни на дежурния лекар. Толкова по-добре. Той поне може би щеше да се съгласи да го изслуша. Легна в леглото, но остана подпрян на лакът, като въртеше глава по движенията на сестрата.
— Ето виждате ли — каза той. — Изобщо не съм нервен. Уверявам ви, нямам нужда от инжекции. Искам само да телефонирам… телефонирам…
— Telefonate?
Тя повтори думата, после се разсмя и положи дланта си на челото му.
— Не, не — извика Ермантие. — Не съм луд, хайде. Знам, че всички тук ме смятат за луд. Но, господи, има ли все пак някой в тази болница, който да ме разбере!
— Non parlate piu. Riposatevi.8
Ермантие се изтегна по гръб, недоволен, че е издал раздразнението си. Тя щеше да отиде да разкаже на доктора, че е имал криза или нещо от този род. И отново щяха да му инжектират бог знае какви упойващи средства, та да мирува. Как да им вкара в главите, че времето напредва и няма минутка за губене? Вратата тихо се затвори.
— Via, che cosa ce?9
Беше докторът. И той като другите имаше глас на певец, който сякаш припяваше любезности. Сестрата словоохотливо отвърна нещо и ръката на лекаря стисна китката на Ермантие.
— Не съм болен — настоятелно рече Ермантие. И заотделя ядно думите:
— Не съм болен. Искам само да ме изслушате!
— Avete gaa parlato a interprete.10
— А, вашият преводач! И той не говори френски по-добре от вас… При това беше убеден, че не съм с всичкия си.
— Bisogna dormire. Domani quando sarete piu quieto, tornero!11
Направи усилие, изрече на френски „утре“ и се получи смешно.
— Моля ви, докторе — извика Ермантие. — Утре ще бъде много късно… Те ще дойдат да ме вземат… Не бихте искали да ме убият, нали! Но ако утре ме отведат, съм загубен… Разбирате ли… Загубен!… Изпратихте ли писмата ми?
Той разтърси ръката на лекаря.
— А? Писмата ми?
— Si si … le sue lettere sono partite.12
— Само че докато се намесят… Вижда се, че не ги познавате. Те са способни на всичко! Трябва да ме задържите тук, докато свърши съдебното разследване.
И сериозно, натъртено, за да привлече вниманието на доктора:
— Вашата полиция… разбирате ли… Полиция… Трябва вашата полиция да се свърже с френската, да извършат проверки, да призоват свидетели, хора от Лион… Те ще ме познаят. И ще потвърдят, че са искали да ме изкарат мъртъв.