— Si, parfettamente!13
Ермантие почувствува, че мъжът отговаря каквото му падне, че дори не го слуша. Сестрата разместваше някакви дрънчащи неща. Миризмата на етер го предупреди, че се готвеха да го упоят с инжекция.
— Почакайте!… Почакайте!… Ще говоря по-бавно. Нали виждате, спокоен съм… С разсъдъка си… като вас… като всеки друг… Къщата, където бях затворен, съществува… Не съм я измислил.
Те го наблюдаваха от двете страни на леглото, може би под впечатление на искрения му тон.
— Тя се намира на брега на морето — продължаваше той. — Автомобилистите сигурно са ви посочили мястото, откъдето са ме прибрали. Е, добре, преди да ме блъснат, да съм ходил най-много един час. Изминал съм не повече от четири километра. Четири!
И показа с пръсти, прибрал палеца си.
— Минах през борова гора. Веднага след това трябва да има бензиностанция. После пътят се спуска, струва ми се, и минава през тунел, точно преди вилите, заобиколени с ограда…
Лекарят прошепна нещо на сестрата.
— Искате ли други уточнения? Къщата е край село, защото чувах камбаните. Да проверят в регистрите в кметството. И в гробищата, гроба… Ришар Ермантие… 1902–1948…
Сестрата повдигна чаршафа. Той го дръпна спокойно, но твърдо.
— След малко. Още не съм свършил. Трябва да знаете всичко, защото това е една отвратителна история. Когато дойдат, ще започнат отново с лъжите си, както лъгаха и мен… Но накрая успях да възстановя истината!
— Via, e tempo di dormire.14
Този път докторът не беше доволен. Все още се опитваше да бъде любезен, но Ермантие отгатваше, че бърза да отиде да продължи прекъснатия си сън. Ермантие се остави да му сложат инжекцията. После сестрата подпъхна завивките му и седна край него, докато докторът проверяваше пулса му. Трябваше да бърза да говори, докато още бяха тук. Трябваше най-вече да им докаже, че не е озлобен.
— Нали разбирате, те не са истински престъпници. Юбер винаги си е бил жалък безволев тип. А Кристиан! Тя искаше само да се откажа от завода… Ето защо ме заведоха в чужбина, държаха ме в уединено място, където не познавах никого, където никой не ме познаваше. Достатъчно им беше да ме изкарат мъртъв във Франция. Някой ваш чиновник трябва да е издал фалшив смъртен акт. Те бяха богати с моите пари. Можеха да купят когото си поискат…
Докторът оттегли ръката си.
— Не, не си отивайте. О, знам какво си мислите, че си съчинявам всички тези истории. Но когато ги арестуват, ще бъдат принудени да признаят и тогава ще се уверите, че не съм се лъгал.
Главата на Ермантие натежаваше върху възглавницата. Не можеше да мръдне тялото си, а зад челото му се стелеше някаква мъглица, макар да усещаше мисълта си бистра. Фразите се навързваха от само себе си и вече беше сигурен, че лекарят и сестрата го слушат с интерес. Вероятно вече разбираха в едри линии неговия разказ. Във всеки случай не помръдваха. Но бяха тук… Нямаше как да са излезли. Че и кога? Ермантие се изсмя, без да чуе смеха си. Не се чуваше и да говори… ала устните му се мърдаха, обясненията му продължаваха.
„Нали разбирате, докторе… Юбер пътуваше много. Та му е било лесно да открие вила, подобна на нашата къща във Вандея. Всички летни къщи си приличат. А и за пет месеца, нали, имаш време да зазидаш прозорци, да пробиеш врати… Построяваш веранда, гараж… Пренасяш покъщнината, слагаш тапети и измамата е пълна… Колкото до градината! Достатъчно е да прокараш алеи, да очертаеш лехи, да донесеш цветя. Дори прасковката… В деня, когато забелязват липсата й, отиват при един градинар — и готово. Толкова лесно е да баламосваш един слепец, да го накараш да повярва каквото си искаш!“
Езикът на Ермантие се заплиташе. Той беше забравил лекаря и сестрата. Гледаше навътре в себе си, където сред кошмарите и сънищата блестеше истината. Дори вече не изпитваше нужда някой да го слуша. На себе си разказваше своето нещастие. И все се връщаше към същата точка.
„Един слепец! Че какво е един слепец… Казваш му, че пътуването е продължило осем часа, както обикновено, когато всъщност е траяло десет или дванайсет. Казваш му, че е имало малка повреда, за да обясниш краткото чакане на границата. Митничарите? Нима ще будят един заспал инвалид? О, добре го бяха измислили. Ермантие вече не беше страшен. Той, шефът, съпругът, беше обезвреден. И ако откриеше нещо, ако вземеше да протестира, ако искаше да се върне в Лион, тогава… Какво?“
Ермантие се разтревожи. Не чу ли гласове? Опита се да протегне ръка, да докосне сестрата, която сигурно беше съвсем близо на стола си, но ръката му остана неподвижна.