— Започвате да ми вярвате, нали? — изломоти той с натежал език. — Ами Максим? О, Максим! Обещали са му пари, много пари…
Той потрепери и устата му се затвори, но друг глас в него продължаваше:
„Максим… Добро момче… Той не е знаел какво прави. Ако беше знаел… о, не! Беше един истински Ермантие… А и нали умря… И тогава никаква нужда от фалшив смъртен акт, никаква нужда от опасни съучастници… Има един мъртвец за погребване… И това съм аз! Аз!“
По подутата брадичка потече слюнка. Викът изкрещя вътре в него:
„Докторе! Вече нямат друг избор!… Трябва да ме убият, сега… Не им позволявайте да влязат… Чувате ли ме? Чувате ли ме?“
Сигурно забеляза в обгръщащата го мъгла някакъв успокоителен знак, защото притихна и се отпусна настрана. Нощната лампа осветяваше могъщия му профил и един ъгъл от отдавна опустялата стая. В съседство молитвата бе замлъкнала.
Директорът на болницата галантно се наведе над ръката на Кристиан, поздрави Юбер. Погледът му се върна на Кристиан, красива, парфюмирана, великолепно облечена. Дълго им говори, с много ръкомахания. Напразно се опитваше да изглежда състрадателен, тъмните му очи се смееха. Устните му непрекъснато оголваха ослепително бели зъби.
— Какво казва? — прошепна Юбер.
— Казва, че Ришар продължава да е много неспокоен. Непрекъснато му правят инжекции. Тази нощ отново се е опитал да избяга.
Директорът бръкна в едно чекмедже и подаде на Кристиан няколко писма. Тя сви рамене и ги връчи на Юбер. Последният леко пребледня, когато прочете адресите, изписани с търпелив, ужасяващ почерк До Господин Министъра на правосъдието До Господин Прокурора на републиката Директорът притискаше ръцете си една в друга и продължаваше да говори невероятно бързо. Кристиан му отвръщаше спокойно, със сериозно лице.
— Какво казва? — повторно попита Юбер.
— Не трябвало да отвеждаме Ришар. Ришар не бил опасен, но все пак ни съветва да го изпратим в болнично заведение.
Тя взе отново писмата и тъжно ги скъса едно по едно. Директорът натисна звънец и нареди нещо на една секретарка. После с леко кимване покани Кристиан и Юбер да го последват. Прекосиха хола и се озоваха в подножието на стълбището. Две сестри прикрепяха горе Ермантие. Юбер навиваше и развиваше ръба на шапката си. Кристиан гледаше слепеца, който слизаше бавно, затъпен от упойващите средства. Много бързо попита нещо директора и той потвърди с категоричен тон.
— Преведете! — рече Юбер.
— Каза, че Ришар в момента не бил напълно на себе си и сигурно щял да заспи в колата.
— Да побързаме! — прошепна той.
Той избърза пред сестрите и отвори вратата, която извеждаше в малка градина. Кристиан говореше кротко на Ермантие, който беше навел глава, тежко отпуснат в ръцете на двете жени. Клеман скочи да отвори бързо вратата. Портиерът дойде да помогне да качат болния в колата. Кристиан благодареше, пъхаше банкноти в дланите, бъбреше още с директора. Моторът работеше. Тя се настани между Юбер и своя съпруг.
Тогава Ермантие протегна ръка през вратата, сграбчи сакото на директора. С изкривено от усилието лице се мъчеше да каже нещо и пръстите му отчаяно се вкопчваха. Директорът любезно, отправяйки последна усмивка към Кристиан, се освободи от тази упорита ръка и в момента, когато колата тръгваше, се наведе към Ермантие, събра малкото думи на френски, които още си спомняше, и каза с напевния си глас:
„С госпожата… оздравявате… скоро оздравявате!“