— Кой?
— Ами всички, бога ми… Госпожата, господин Юбер, господин Максим… разговаряха по кьошетата. Опитваха се да крият тревогата си, но не можеха да ме измамят.
Ермантие отгатна, че тя се отдалечава, и чу шума от прозореца, затворен внимателно. Той извади портфейла си и без да брои, измъкна пачка банкноти.
— Добричката ми Бланш, не исках да тръгна, преди да ви благодаря… за всичко. Ще ми направите удоволствието да приемете този малък подарък… Хайде! Хайде! Дайте си ръката.
— Не, господине… Не, не мога да приема.
— Защо?
— Не мога.
— Не е ли достатъчно?
— Напротив, господине. Не става дума за това.
— Ами за какво?… Хайде, дайте си ръката. Не ви плаша, нали?
Чу учестеното дишане на старицата и всичките му съмнения го сграбчиха отново.
— Бланш, чувствам, че има нещо. Отговорете ми откровено. Защо отказвате тези пари?
— Ами… защото вече не съм на служба у господина.
— А ако ви помоля да се върнете?
— Не, господине… Никога няма да се върна.
— Не бихте могли вече да живеете край мен?
— Не, господине. Вече не.
— Защото съм сляп ли?
— О, не, господине, дори не мислех за това.
— Не ви разбирам.
— Господинът ще си почине там. Казват, че климатът във Вандея бил много благотворен…
Последните думи бе изрекла много бързо, с внезапно променен глас, сякаш се обръщаше към друг. И Ермантие чу лекото проскърцване на пода зад себе си. Някой бе влязъл в стаята и ги слушаше. Вероятно съседка. Хайде! Нямаше да разбере нищо. Той се изправи.
— Довиждане, пак ще дойда да си побъбрим. Водете ме, добричка ми Бланш.
Хвана я за рамото и я следва до площадката.
— Господинът да внимава — поде старицата, докато той се хващаше за парапета.
Тя затвори вратата и Ермантие чу превъртането на ключа. Тогава се наведе. Забързани стъпки се спускаха по стълбите. Те потънаха в уличния шум, много преди той Да е стигнал долу.
— Дали не ми се е сторило, но не вървеше ли някой пред мен? — попита той, докато се качваше в колата.
— Мъж ли? — рече Кристиан.
— Не зная.
— Не видяхте ли да излиза някой?
Последва кратко мълчание.
— Господинът трябва да се е заблудил — намеси се Клеман. — Никой не е излизал.
Буикът потегли отново… Горе старата Бланш пусна пердето и въздъхна:
— Бедничкият господин! Добре, че не знае. Би било прекалено ужасно.
II
Топло е. Още по-горещо от миналата година. В централната алея на градината Ермантие сваля очилата си и излага обезобразеното си лице на слънцето. Още е радост да усеща как пробягва по кожата му сухият ветрец, лъхащ на мед и роза. Насекоми прелитат с бръмчене и понякога оса — оса ще да е — кръжи около лицето му, търсейки къде да кацне. Спуска се спокойно по алеята с ръце в джобовете, гледа да е естествен, да не се прегърбва, да не отмята глава назад. Най-трудното е да крачи, без да мисли за това, и да върви напред, без да си представя, че всеки миг може да се блъсне в някаква стена. Отначало не го напускаше страхът от стените; все му идеше да протегне ръце напред и нещо се сгърчваше в гърдите му. Цялото му тяло беше като плашливо животно. Можеш колкото си искаш да се самоубеждаваш, че няма препятствие, но коремът, коленете не те слушат и вече напрегнато очакват болката от удара. Непрекъснато ти се струва, че въздухът е по-гъст, като в близост до някаква преграда. И Ермантие често биваше принуден да спира, за да преценява къде се намира. На двайсетина крачки от терасата съм, добре. На открито съм. Портата е още далеч. Лека-полека се отпускаше и се ориентираше по слух. Когато чакълът преставаше да скърца под подметките му, значи бе кривнал към лехите. Не успяваше да следва права посока. Все отбиваше вляво като капризен платноход. Прекосяването на градината беше изтощителна експедиция.
Ала нозете му вече започваха да разпознават извивките на алеите, при условие че следва един и същ маршрут… Странно е как овладяваш света, престанеш ли да го виждаш. С каква само сила Ермантие осъзнава присъствието на голямата подредена градина около себе си, на искрящото от светлина небе, на облаците дори, докарващи мимолетна свежест, осезаема върху челото и опакото на дланите. Ако умееше да слуша по-добре, може би щеше да чуе гущерите да се спускат право надолу по стената в ъгъла, където вече трябва да зреят доматите. Би дал всичко, само да може да излезе от имението, да изтича през дюната към морето и да нагази във вълните. Но би трябвало да поиска това като услуга от Кристиан, а Ермантие не желае да моли за нищо. Достатъчно е и това, че на масата го обслужват като дете. Ще мине и без морето. Стига му да знае, че е наблизо с големите си зелени вълни, които се надигат едновременно по протежение на целия плаж. Ако вятърът се обърне от запад, би ги чул, но той духа откъм сушата и носи само мириса на сухите поля. Не, Ермантие не скучае. Няма време за това. Толкова се напряга да живее, че вечер е каталясал като дете, преуморено от игри. Три дни вече, откак са тук. Три дни, хвръкнали като един час. За първи път Ермантие се наслаждава на почивката. Най-после забелязва, че има тяло. Преди времето му беше запълнено от обилната кореспонденция, непредвидените пътувания, а и сделките не му излизаха от ума. Всеки празен миг биваше трескаво запълван: я врати ще боядисва, я ключалки ще смазва, я зеленчуковата градина ще почиства. Ненаситен за работа. „Би умрял, ако няма вече какво да прави“ — казваше Кристиан. Напротив. Ето че започва да живее!