Понякога го спохожда странна мисъл. „Ами ако съм сбъркал? Ако работата не е била най-важното!“ Усмихва се сам, защото е идиотско да мислиш подобни неща. Повече от двайсет години се бори и борбата му е станала необходима. Той изпитва нужда да побеждава конкурентите, да налага волята си, да мълвят при преминаването му: „Ермантие, нали знаете, електрическите крушки…“. Длъжен е да признае обаче, че този отдих е приятен. Мина му желанието за самоубийство, изкушило го в клиниката, когато Лотие му беше казал:
„Клети ми приятелю, ще ви трябва смелост…“ Ако в този миг имаше подръка някакво оръжие, било и джобно ножче…
Някъде вляво трябва да има карамфили. Ермантие се навежда, души, протяга пръсти. Цветята наистина са тук. Не се е излъгал. Внимателно откъсва един карамфил. Ако в тази минута някой разхождащ се случайно спре пред желязната порта да го погледне, в никакъв случай не би допуснал, че този мъж в бяло, скрил очи зад слънчеви очила, е сляп. — Хипотезата е смешна, защото никой никога не минава пред портата, ала на Ермантие все пак му е приятно да си поиграе с нея. Иска да изглежда съвсем непринуден за невероятния разхождащ се. Той дъвче дръжката на карамфила и. сякаш внимателно разглежда цветния масив в краката си. Още едно странно усещане: когато сам не можеш да видиш, внезапно ти се струва, че си наблюдаван, и това е непоносимо. Ермантие тутакси се ожесточава, казва си, че сигурно прилича на някакъв глупак, дръвник, окаян тип. И точно поради тази причина не иска и да чуе за бастун. „Остава да тръгна и да прося!“ Във всеки случай биваше си го този номер с карамфила. Има от какво да е доволен. Пусна ръката си и хоп, право на него. Той дъвче горчивото стъбло. Всъщност, ако паметта ти е тренирана, можеш да минеш и без зрение. Лошото е, че обикновено човек не си спомня добре. А какво да кажем за самия него! С глава, винаги наблъскана с проекти, цифри, чертежи, той никога не бе обръщал внимание на декора на своя живот. Забелязваше единствено белезите на своето могъщество. Ето например лицата на неговите служители?… Установява, че му е трудно да си ги представи. Нещо по-лошо! Кристиан… Не може да я види ясно в съзнанието си. Ту си спомня лицето й, но тогава тялото е размито. Ту обратното — вижда със стъписваща яснота една жена, чиято глава е само сивкав овал…
Той плюе парченцата, отново закрачва. Тази туфа карамфили като да беше по-нататък. Но има ли някакво значение?… Той се разхожда, вече не страда, горещо му е. А там машините работят на пълни обороти, новите крушки излизат от конвейера. Те ще донесат милиони. Наистина може да си позволи тези няколко седмици отдих.
Ето чемширите, които засадиха отново. Нуждаят се от подкастряне. Ала кой да го направи? Във всеки случай — не Кристиан. Нито Максим. Юбер ли?… Та той сигурно през живота си не е хващал градинска ножица… Колкото до Клеман!… „Аз ще се опитам“ — мисли Ермантие. Дочува плющенето на водна струя. Наистина гаражът сигурно не е далеч и Клеман мие буика. Клеман спира водата.
„Добър ден, господине. Започва ли да свиква господинът?… Внимавайте, мокро е.“
Ермантие продължава напред. Изцапаните бели обувки, напръсканият с кал фланелен панталон си е грижа на Марселин. Нека Юбер да гледа къде стъпва. Ермантие приятелски докосва автомобила, плъзва ръка по лъщящите, както усеща, повърхности. Дланта му среща широката дръжка. Той отваря вратата и се настанява зад волана. Кожената тапицерия проскърцва. Той вдъхва мириса на метал и луксозни багажи. Вече не може да шофира — ето, само това истински му липсва.
— Клеман, оня ден, когато идвахме… Нямаше ли някаква малка повреда? Бях задрямал, но ми се струва, че спряхме за момент.
— Наистина. Но господинът може да бъде спокоен: нищо сериозно. Трябваше да се смени една свещ.
Ермантие запалва мотора и се заслушва в копринено мекия му шум на бавни обороти.