— Клеман, искам да ме държите в течение на всичко относно колата.
— Но… само за някаква си свещ… мислех…
— Не мислете, а изпълнявайте.
Ермантие спира мотора. Продължава да плъзга пръсти по волана, усеща благородния материал, на пипане като ахат, сетне излиза от колата. Няма смисъл от забранени мисли. Той предлага цигара на шофьора.
— Бих искал също сметките за гаража да не бъдат толкова огромни. Шестнайсет хиляди франка за месец юни, когато колата почти не е карана… а? Не е ли прекалено.
— Ама… нека господинът ме извини… Клеман заеква. Вероятно е изгубил наперения си вид на оперетен певец.
— А и сигурно не е било чак толкова… — добавя той.
— Как! Та нали подписах чека… Не, Клеман, разберете ме. Не ми е за парите. Искам само да ви обърна внимание, че животът продължава както преди… точно както преди!
— Да, господине.
— Та затова, когато се обръщате към госпожата, постарайте се да… е, разбирате какво искам да кажа.
Клеман си го изкарва на колата, шибайки я с ядни водни струи. Той пламва лесно и в миг позеленява от гняв. Тогава едното му око се притваря. Ермантие не си спомня точно кое. Капки пръскат лицето му. Ако Клеман не се овладее, способен е да го изкъпе от главата до петите.
— Господинът си въобразява, че съм крадец… Може би други преди мен би трябвало да бъдат обвинени…
На Ермантие не му се спори. Отдалечава се.
— Не оттам — виква шофьорът. — Там е стената на гаража.
Ермантие е смразен. Вече не усеща слънцето, не чува осите. Връща се назад напрегнат, бесен, унизен. Много му прилича да прави забележки… Та после да си разбие мутрата като пияница в някакво препятствие… Препятствие, което може би не съществува… Което може би не съществуваше.
Той спира. Не, все пак… Клеман не би дръзнал. Нали го познава добре, и то отдавна. Клеман е невъздържан, не му мисли много. Но да се подиграва с един… С един недъгав, защо да си спестява думата!… Ермантие не може да помръдне. Отново го е сграбчил страхът, страхът от стената… О, колко нелепо! Той се страхува, страхът пълзи в мускулите му, а пред него няма нищо: къщата е поне на трийсет метра. Дали пък Клеман не го наблюдава откъм завоя на алеята. „Не оттам! Там е стената на гаража…“ Никога вече Ермантие не би могъл да му дава заповеди. Лястовици с писък се стрелкат над градината, а някъде много далеч вие сирена. Лятото изведнъж е помрачено. Нямаш ли очи, нямаш авторитет. За да командуваш, трябва да гледаш. Да гледаш така, както той умееше. Веднага отстъпваха. Сразени отвътре. Клеман пръв, със своите пози на красавец, издишаше.
Ермантие прави крачка, втора. Колко тежко е това голямо тяло. Голямо беззащитно тяло. На кого ли би могъл да се осланя, за да прекосява завода? Ще има нужда от водач. Честно казано, дали самият Ермантие, ако беше работник, би уважавал един сляп директор? Но откъде се пръкват тези отровни мисли? Как да не разбере, че са си били там и само са изчаквали удобния момент! И все някой ден ще е принуден да ги погледне в лицето, е, така да се каже…
Ермантие се устремява към къщата. Но не напредва много бързо. Само така му се струва и неволно протяга ръка напред. Лекичко мърда пръсти, сякаш развързва стотиците, хилядите опънати нишки, които преграждат алеята. Вътре в къщата е по-уверен, защото всеки предмет вместо загадка му предлага ориентир. Стените, истинските стени го защитават. Когато не е принуден да търси пътя си, отново става господарят.
Кракът му опипва колебливо пред верандата, стъпалото сякаш е заледено.
— Не се бавихте много — казва Кристиан.
— Ах, тук ли сте!
Изненадващи са тези гласове, избликнали изневиделица, които ви приковават на място насред нескончаемия ви монолог! Ермантие вече уверено прекрачва прага. Шезлонгът му е там, вдясно от вратата. Той го открива веднага и се настанява, обляга глава. Само да протегне ръка и ще усети грапавата ракитова повърхност, чашата и гарафата, оставени на масата. Никакви неприятни изненади. Тук е хладно. Ермантие се отпуска.
— Предполагам — прошепва той, — че сте останали заради мен?
Тя плете. Той чува сложното притракване на куките. Тя сигурно брои бримки, защото не отговаря.
— Не се смятайте задължена да живеете като затворница — продължава той. — Това, че аз не искам да виждам никого, не е причина…
— Та ние едва сме пристигнали — отвръща Кристиан.
Той замълчава. Харесва му пъргавото стрелкане на куките, което едва нарушава тишината. Креслото на Кристиан проскърцва от време на време, когато тя кръстосва крака. Ето ги двамата, съвсем близо един до друг: биха могли да разговарят, ако имаха какво да си кажат. И просто защото мълчанието се проточва, то му се струва враждебно.