— Вземете колата и идете до Сабл — предлага Ермантие. — Вие обичате тези разходки… Не бих искал да ви развалям почивката.
— Максим пристига след един час.
Наистина! И Клеман ще отиде да го посрещне в Ла Рошел.
Ермантие бе забравил брат си.
— Питам се защо настоява тази година да прекара юли с нас — рече той.
— Ами за да ви развлича. Не се държите добре с него, Ришар. Ето момчето отказва двумесечен ангажимент в Ла Бол, а вие…
— Двумесечен ли? Че защо два месеца?
Креслото скърца и ръката на Кристиан ляга върху ръкава му.
— Хайде, бъдете разумен. Сигурен ли сте, че ще можете да се върнете в Лион през август?
— Да, разбира се. Дори бих могъл да се върна веднага. Какво има? Та аз не съм болен.
— Не, зная. Поне не видимо.
— Какво? За какво намеквате?
— Чуйте ме, Ришар, вместо да избухвате… Вие сте излекуван, така е. Но прекарахте нервен шок… страхотен шок… И професор Лотие ни предупреди няколко пъти… „Никаква умора… При най-малката депресия — пълна, абсолютна почивка.“
— На мен не ми е казвал нищо подобно.
— Сигурно. Не е искал да ви плаши… е, да ви безпокои безпричинно. Но…
— От какво по-точно се опасява?
— О, нищо определено. Само казва, че при тежко сътресение на мозъка трябва да се внимава много. Искаше да ви остави под наблюдение, да… Юбер се възпротиви.
— Е, да, нали му е ясно, че не би могъл да се справи съвсем сам!
— Колко сте несправедлив, Ришар! Юбер каза дословно следното: „Познавам устойчивостта на Ермантие. Два-три месеца край морето в семейна среда и ще бъде напълно възстановен.“
— Аз пък ще му пиша на Лотие.
Ермантие се спира. Да му пише! Надига се в шезлонга, подпира брадичка на пестници.
— Ще се върна след един месец, след месец! — повтаря той, а някакъв глас му нашепва абсурдния въпрос: „Ако бях работник, щях ли да уважавам един сляп директор?“
Не издържа и се изправя.
— Изобщо не си давате сметка. Никой не иска да разбере.
— Заканите на картела ли ви плашат?
— Картелът ли!?… Та кой ти мисли за картела. Става дума за крушката. Тя представлява милиони и милиони… При условие че бъде лансирана както трябва, особено в чужбина. При условие че се закупи ново оборудване. При условие че съм там, аз. Аз!
— Ново оборудване ли?
— Ами да!
Но какъв смисъл да настоява, да й обяснява. Старата кавга ще пламне отново. Тя ще го упрекне, че поемал прекалени рискове, че правел прекалено амбициозни сметки. Нима вече за малко не бил провалил всичко. И ако не бил Юбер, ако той не бил внесъл капитали… Да, по дяволите, всичко това му е известно! Знае, че фирмата бе спасена от Юбер. Знае, но ще отговори, че Юбер не е спасил нищо, че е само мъртва тежест, че е претенциозен некадърник. Тя пък ще го нарече горделивец, мегаломан, който жертвува всички заради апетита си. Пак добре, ако не му припомни любовниците, сякаш мъж като него можеше да се задоволи с една-едничка жена, жена с отпусната плът и претенции на интелектуалка! Винаги стигаха дотам. Станеше ли дума за пари, изливаха до дъно всичките си прежни озлобления, които, незаличими, упорито изплуваха, все по-хапливи. Само че никога вече не можеше да има последната дума. А понечи ли да си тръгне, някой глас ще му викне: „Не оттам! Има стена!“
— … Чуй, Кристиан…
— О, безсмислено е. Виждам, че лудостта отново започва!…
Как е възможно да имаш толкова леден, толкова злобен глас? Сърди му се заради онова, в което се е превърнал: човек, когото трябва да водиш за ръка, да храниш, да наглеждаш като хлапе. Тя, която не може да понася децата и която навярно е родила Жилберт по невнимание. Ала тя му се сърдеше и преди. Поради хиляди смътни причини: защото бе завършил института, а не Централната школа за промишлено-приложни изкуства като първия й съпруг, защото баща му беше ковач, а майка му ходеше да чисти по домовете. Всъщност — защото той беше от друго тесто. Тя често използва една странна дума, за да изрази всичко това и много други неща. Нарича го самоук. Бедната Кристиан! И той от своя страна леко я презира. Че е рязък, рязък е. Може би дори груб. Но вече има зад гърба си десетина патентовани открития. Неук е, така е. Ала твори. Те да не му досаждат с глупави заяждания.
— Тя, моята лудост, носи пари — обади се той след известно време. — Видяхте ли моята крушка?
— Да.
— Е, и не ви ли харесва?
— Нищо не разбирам. А и не в това е въпросът. Смятате ли, че моментът е подходящ, за да се поемат рискове?
— Сериозно ли смятате, че съм извън играта?
— Не. Но извън строя, временно неспособен за голям удар. Не съм инженер, ала имам достатъчно ум в главата си, за да разбера, че онова, с което искате да се захванете и което поставя на карта толкова интереси, не се импровизира. Необходими са пътувания, срещи с много хора, проучвания, бдителност. Вие няма да издържите. Не упорствувайте, Ришар. Ако можехте да се видите…