— Все пак Дора Елтън не ви ли е сестра?
— Всъщност не, когато и аз се замислих над това. Нямам вече нищо общо с нея. Добре, стига вече за Дора!
— Какво правите сега? — попита той без заобикалки.
— Пиша писма за един отвратително изглеждащ възрастен господин и за това ми се плаща прекалено добре — отговори тя стеснително.
— Нека да отидем в парка и да си поговорим открито — предложи Дик и се огледа за такси. Зад него бавно пълзеше едно и лицето на шофьора му се стори странно познато. — Господи! Бях ви забравил — възкликна той.
— Но аз вас не съм! — отвърна мъжът сърдито. — Къде искате да ви откарам?
В пустия парк намериха една удобна пейка, разположена малко встрани от алеята.
— Най-напред искам да науча повече за отвратително изглеждащия възрастен господин — рече Дик и Одри му разказа за срещата си с господин Малпас.
— Сигурно ще решите, че съм постъпила лошо, като въобще съм взела парите. Но когато човек е гладен и мръзне, няма време да разсъждава за морални принципи. След като обаче се настаних удобно в хотел Палас, започнах да изпитвам угризение и тъкмо мислех да пиша на господин Малпас, че се отказвам, когато той ми изпрати около дузина небрежно надраскани с молив писма с молбата да ги препиша и да му ги върна обратно.
— Какви бяха тези писма? — запита живо Шенън.
— Не би трябвало да ви казвам, но съдържанието им е съвсем обикновено. Най-вече откази на всякакви покани. Изискването му бе да ги препиша на хартия на хотела и да не използвам машина.
— Тази работа не ми харесва — промърмори Дик.
— Познавате ли го?
— Знам някои неща за него. Колко ви плаща?
— Не сме говорили за това. Даде ми кръгличка сума и ме помоли да го посетя пак след осем дни. Оттогава всеки ден преписвам това, което получавам със сутрешната поща. Днес писмата бяха по-дълги. Какво да правя, господин Шенън?
— Ако знаех и аз! Едно обаче не трябва да правите: не трябва да влизате сама в онази тайнствена къща следващата събота. Ще ви чакам на Портмън Скуеър и ще се промъкна с вас. — Той забеляза изплашения й вид и продължи с усмивка: — Не трябва да се безпокоите и да подозирате у мен някакви коварни намерения на полицай. Не обвиняваме в нищо господин Малпас. Ще остана само на стълбите, да бъда близко в случай на нужда. Между другото, измежду документите имаше ли също писма на господин Лейси Маршълт?
— Не. Това е африканският милионер, който живее в съседство, нали? — И тя му разправи чудноватата малка комедия, разиграла се пред къщата на господин Маршълт.
— Хм! Това навярно е някаква злобна шегичка на стареца. Явно трябва да поговоря с Маршълт и да го попитам на какво се дължи тази враждебност. Но тук е студено! Елате. Ще изпием чаша кафе, докато продължа с моите „съвети за самички млади момичета в Лондон“.
Отначало Тонгър не изглеждаше склонен да съобщи за Шенън, който бе звъннал на вратата.
— Когато съм тук, господин Маршълт приема само по предварителна уговорка — обясни той.
— Може би ще му занесете картичката ми? — запита Дик с усмивка.
— Може би, но по-вероятно не. Всякакви хора идват тук и искат да говорят с господин Маршълт, защото е добър и щедър. Такива сме ги възпитавали в Южна Африка — щедри, добросърдечни… — Взе картичката на Дик и я прочете: — О, детектив ли сте? Влезте, господин капитан. Да арестувате някой ли искате?
— За какво си мислите! В този прекрасен дом, където дори прислужниците са толкова учтиви и почтителни, че човек не бива дори да ги безпокои.
Тонгър се изкиска.
— Не съм прислужник — рече той. — В това грешите.
— Синът ли сте? — пошегува се Дик. — Или самият господин Маршълт?
— Да ме пази Бог! Не бих искал да имам парите и отговорностите му. Оттук, капитане!
Заведе Шенън в един салон и за негово учудване го последва.
— Нали няма нищо лошо? — попита той обезпокоен.
— Доколкото знам, не. Това е приятелско посещение и не е нужно да се криете под масата и да броите лъжичките.
— Не съм слуга — обяви Тонгър. — Ще съобщя на господин Маршълт.
Той изчезна и след малко се върна с Лейси Маршълт. Когато явно реши да остане, домакинът мълчаливо му посочи вратата.
— Надявам се, че Тонгър не се е държал неучтиво с вас, капитан Шенън — каза Лейси, когато останаха сами. — Заедно сме израснали и той често поставя търпението ми на тежки изпитания. От Скотланд Ярд ли идвате? С какво мога да ви помогна?
— Преди всичко искам да знам дали познавате съседа си господин Малпас?