При пристигането си в къщата на Портмън Скуеър Одри бе посрещната от прилично облечена домашна прислужница. В простата си черна официална рокля изглеждаше толкова очарователна, че Маршълт бе вперил изненадан и удивен поглед в нея, докато тя напразно се оглеждаше за „госпожа Маршълт“.
— Надявам се, че вечерята за двама няма да ви е неприятна — каза той, като задържа малката й ръка не повече от нормалното. — Преди двадесет години обичах големите компании точно толкова, колкото сега ги мразя.
Това нежно подчертаване на възрастта му подейства успокояващо на младото момиче.
— Много мило от ваша страна, че ме поканихте, господин Маршълт — отвърна тя с усмивка.
— Бих желал да говорим по работа… — обясни той.
— Вече имам работа, макар и тя да не ми харесва много — прекъсна го Одри. — Съседът ви, господин Малпас, ми повери преписването на материали.
Прислужницата съобщи, че вечерята е сервирана, и те минаха по един коридор и през втора врата, която отделяше част от къщата, в красиво обзаведена столова. Когато влязоха, Лейси се задържа и тихо каза нещо на момичето, с което учуди Одри.
Изведнъж осъзна, че само стената я отделяше от дома на тайнствения й работодател и…
Чук, чук, чук!
Някой в къщата на Малпас чукаше на стената.
Чук, чук, чук!
Звучеше като предупреждение. Но как би могъл старецът да знае…?
След кафето Одри учтиво отказа предложената й цигара, хвърли поглед към часовника на камината и рече:
— Ще ме извините, че си тръгвам толкова рано, господин Маршълт, но има още работа.
— О, тя може да почака — отвърна той, като нетърпеливо махна с голямата си пура. — Госпожице Бедфорд, искам да ви предупредя да се пазите от господин Малпас. Мисля, че зад неговата любезност се крият ужасни намерения.
— Господин Маршълт! — възмути се тя и се надигна от стола си. — как можете да говорите така! Нали сам ми казахте, че не познавате господин Малпас.
— Има си източници, госпожице Бедфорд. Моля, седнете отново. Няма още девет часът.
С вътрешно усилие Одри се подчини на искането му и той продължи:
— Познавам ви от по-отдавна, отколкото предполагате, надали си спомняте, че сте ме виждали във Фонтуел. Но ви уверявам, че оттогава никога не сте напускали мислите ми. Одри, аз много ви харесвам.
Тя стана пак и Лейси последва примера й.
— Мога да направя живота ви много приятен, мило дете — каза той.
— Предпочитам малко по-тежкия — отговори тя невъзмутимо и тръгна към вратата.
— Един момент! — помоли той.
— Губите си времето, господин Маршълт — рече Одри. — Разбирам какво ми предлагате и се надявам, че греша. Наивно дойдох тук, защото ви смятах за джентълмен.
Тогава тонът му се промени.
— Като че ли някой би ви повярвал! — изсмя се той грубо. — Хайде, бъдете разумна и не се опитвайте напразно да ми избягате. Тази част от къщата е напълно изолирана от останалата сграда и вратата е заключена.
Одри се спусна към вратата и я заблъска, но тя не се отвори. Лейси я стигна за секунда, вдигна я и я върна обратно по средата на стаята. С почти нечовешко усилие тя се освободи, хвана един остър нож, който лежеше на масата, и извика:
— Ако ме докоснете, ще ви убия! Отворете веднага вратата!
Той извади връзка с ключове и отключи.
— Няма ли да ми простите? — промълви Маршълт.
Без да му отговори, тя профуча край него и пусна ножа на пода.
— Надясно — подвикна той и тя наистина сви в тесния коридор, макар инстинктът да й подсказваше, че трябваше да върви направо. Преди да осъзнае опасността, Лейси се появи зад нея. Одри се затича по коридора и се изкачи по стълбите догоре, докато зад гърба й всичко стихна. Тогава видя, че нямаше накъде да бяга повече. Над нея се намираше само един недостижим прозорец на тавана. Тихо и внимателно започна да слиза по стълбите и внезапно дочу хълцащ женски глас, но не можеше да разбере отгоре ли, отдолу ли или отстрани, сякаш направо от къщата на господин Малпас. Напрегна се да го чуе по-добре, но хълцането затихна и изчезна. Маршълт не се забелязваше никакъв и тя достигна малкото преддверие, зад което се намираше свободата.
И тогава, когато предпазливо продължи нататък, две ръце я хванаха и я тикнаха обратно в столовата.
— Така, съкровище мое! — рече Маршълт, като я пусна в едно дълбоко кресло. — Сега ще се вразумиш най-накрая. Мога да ти дам каквото пожелаеш. За мен ти си единствената жена, която заслужава любовта ми…