— Не си хабете напразно думите, господин Маршълт — отвърна тя, без да откъсва поглед от него. — Ще се върна в хотела, ще извикам капитан Шенън и ще му кажа какво се случи тук.
Той се разсмя силно.
— Заплашваш ме с полиция? Колко старомодно! Освен това Шенън е светски човек и знае, че няма да поканя дама, освен ако… Е, напрегни мозъка си, детето ми! Той знае, че не би приела поканата ми, ако не очакваше обяснението ми в любов.
— Вашият тип момичета могат да са такива, но аз съм малко по-различна — каза Одри.
— За Бога, да, наистина си различна и именно затова те обичам! — извика той, като я сграбчи.
Беше безпомощна, чувстваше, че силите й я напускат, когато долови лек шум край вратата. Лейси също го бе чул и я пусна така внезапно, че тя падна на колене. Той се обърна тъкмо в мига, в който вратата бавно се отвори. На прага стоеше облечена в черно жена, която изгледа мрачно коленичилото на пода момиче.
Беше Дора Елтън. Одри видя омразата в очите на сестра си и потръпна.
— Явно попречих — рече Дора и посрещна, без да трепне, изпълнения с гняв поглед на Лейси.
Одри с мъка се изправи, грабна палтото си, мина с подгъващи се колене покрай сестра си и излезе навън в студения чист въздух на нощта.
Маршълт си наля с трепереща ръка чаша вино и я изпи.
— Ако мислиш, че съм влюбен в агънцето, жестоко се лъжеш — каза той. — Ела тук, ще ти призная нещо и трябва да ми повярваш. Има един човек, когото мразя повече от всеки друг на този свят, и този човек е бащата на Одри Бедфорд.
— Тя съвсем не се казва Бедфорд — отвърна Дора.
— Права си. Тя се казва Торингтън, а ти не. С Дан Торингтън сме стари приятели. Имам да уреждам сметки с него и още далеч не съм приключил с тях.
— Баща й е затворник — напомни мрачно Дора.
— Да, доживотен. В Кейптаун. Ако имах по-добър пистолет, щеше да е мъртъв. Но имаше късмет: уцелих го в крака и го осакатих. Ако детективите не го бяха хванали в този миг, с мен щеше да е свършено!
— Ти си оставил да го арестуват? — извика тя.
— Да, аз завеждах тайната служба на „Стриймс Дайъмънд Корпорейшън“ и разкрих, че Дан Торингтън върти малка незаконна търговия с диаманти. Устроих му капан и това е цялата история. Така че бе наказан още по-строго и за това, че стреля по мен.
Ядът на Дора се изпари.
— Всичко това истина ли е, Лейси? — запита тя. — Но как можеш да си отмъстиш на Торингтън, като започнеш любов с дъщеря му?
— Исках да се оженя за нея.
— Да се ожениш! — възкликна Дора. — Но ти казваше, че никога няма да се ожениш.
Той я придърпа до себе си на дивана и заразказва:
— Ето как стоят нещата. Когато навремето Торингтън купуваше диаманти от местните жители, той притежаваше една ферма, наричана граспан. Има хиляди граспани в Южна Африка, но този граспан е разположен край една от реките, които са дали името на „Четиринадесетте потока“. Едва бе пратен в каторгата, когато във фермата му бяха открити диаманти. Това научих съвсем неотдавна, защото мината е била ръководена от адвокатите му Холъм и Кулд и дори днес се казва „Холъм ънд Кулд Майн“. Дан Торингтън значи е милионер, и то умиращ милионер. Откакто съм се върнал в Англия, редовно получавам от един от надзирателите му доклади за неговото състояние и в последното писмо се казва, че той бавно се приближавал към края си.
— Тогава, ако се ожениш за Одри…
Лейси отново се засмя.
— Точно така! Тогава ще съм приказно богат.
— Но ти вече си!
Лицето му помръкна.
— Да, богат съм — заяви той твърдо, — но искам да стана още по-богат.
На вратата се почука.
— Кой е? — извика той раздразнен.
— Един мъж иска да говори с вас, сър. Казва, че е спешно.
— Не мога да приема никого. Кой е все пак?
— Капитан Шенън, сър.
Дора отвори уста в едно ужасено „О-о!“, а после прошепна:
— Не трябва да ме вижда. Откъде да изляза?
— През зимната градина и през двора! — изсъска ядосано Маршълт.
Едва бе успял да я изблъска в тъмната библиотека и да затвори след нея вратата, когато Дик Шенън влезе. Бе облечен във фрак и лицето му не предсказваше нищо добро.
— Трябва да говоря с вас, Маршълт.
— Господин Маршълт — поправи го Лейси, доловил злия тон.
— Това няма никакво значение. Днес сте поканили на вечеря една дама.
— Ами ако тя сама се е поканила? — възрази Маршълт.
— Поканили сте тази вечер дама и сте я обидили по най-груб начин.
— Драги ми капитане — отвърна Лейси спокойно, — вие сте светски човек. Вярвате ли, че това момиче е дошло при мен, без… как да кажа, без да си мисли за някакви възможности?